За политиката с пристрастие

В източногерманските федерални провинции на бившето ГДР политиката се развива все по-интересно и с все по-изненадващи обрати. Наистина, от рухването на Берлинската стена изминаха 25 години, време и много, и малко за възпитаване на една нова политическа култура и обществен манталитет. Ние, българите, като че ли винаги сме завиждали на германците от бившето ГДР за начина, по който се справят с агентите на тяхната Държавна сигурност ЩАЗИ. Имах удоволствието да посетя Потсдам служебно през пролетта на 2010 г, няколко месеца след изборите за местен парламент (ландтаг) в провинция Бранденбург, проведени през есента на 2009 г. Тогава останах много впечатлен от смазващото мнозинство, с което „червено-червени” коалиции от германската социалдемократическа партия и набиращата все по-голяма популярност партия „Левицата”, базирана основно на бившите комунисти от ГДР без никакви морални задръжки управляват провинция Бранденбург и столицата Берлин. Нещо повече, „Левицата” не само печели 26 места в Бранденбург, колкото християндемократите и либералите заедно, но издига като кандидати за парламента цели девет човека, бивши агенти и служители на ЩАЗИ. От тях ШЕСТ са избрани, като и ШЕСТИМАТА печелят директни мандати като мажоритарни кандидати. Хората просто ги обичат… Има още →

Болезнената тема за взаимоотношенията между „държавата” и „културата” е отново на гребена на вълната на обществено-политическия дебат, този път след последните парламентарни избори на 5 октомври и първите стъпки на новото „реформаторско-патриотично” и „дясно-ляво” коалиционно правителство. На пръв поглед най-дискутираните проблеми бяха свързани с избора на неподходящи личности за министър на културата и за председател на парламентарната комисия по култура и медии. Но нещата всъщност са много по-сериозни и дебатът се задълбочава с всеки изминат ден. Пример в тази посока е великолепната статия на Тони Николов: „Какво правим с културата”, публикувана в портала „Култура” и „Дневник” [1]. Ето един цитат от нея:

 „Днешният глобален свят безспорно предлага известни възможности, за разлика от държавно дирижираното изкуство от времената на соца. Все повече български автори се вписват в по-широк културен контекст; мнозина от тях живеят и работят с международни грантове, което ги прави автономни от българската държава. Трябва да се радваме на това. И все пак, ако всичко е само пазар или външна подкрепа, назрява питането: а за какво тогава ни е Министерство на културата?

Логично е Министерството да го има, но то трябва да изпълнява своята мисия. А именно – да създава благоприятна среда за българската култура. Да подкрепя изключението от комерсиалното правило (книги, постановки, филми, музика и т.н.); да съхранява културното наследство и да насърчава съвременното изкуство; да предлага модели и да стимулира културното развитие на регионите. Такава е практиката във всички европейски страни.”
Тази статия и разширяването на дискусиите с проблемите около съдбата на „Червената къща” ме накараха да се върна към един пространен разговор, който проведох с големия писател, публицист и общественик Атанас Славов преди 15 години по случай неговата 70 годишнина. Разговор, в който темата „Държавата срещу културата” играеше ключова роля Има още →

Наивността не е порок, но винаги пречи. Особено в политиката. Тук контрастът между „висините” на пожеланията и намеренията, и „дълбините” на пораженията и разочарованията е най-болезнен. Колкото повече проблеми и конфликти възникват около отдалечаването на новата четворна управляваща коалиция от обществените очаквания за радикални реформи, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива”.

Като депутат в 36-то народното събрание участвах в работата на две твърде деликатни и до днес парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в политиката от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представлява мисленето на учителки – ортодоксални комунистки и на дипломати от кариерата – съветски възпитаници. Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на НАТО и Европейския съюз, „скелетите от червения гардероб” отдавна ще са изчезнали и ще се радваме на съвсем друг тип политическа култура. Има още →