Статията е публикувана във в. „Капитал“ на 14 август 1995
Напоследък темата за кадровата политика в българската дипломация придоби отново злободневен характер. В очакване да се завърти „дипломатическата рулетка“ вестниците се надпреварват да публикуват какви ли не свободни, вариации на тема „професионализъм“ в дипломацията, а придворните писачи от „Позитано“ не се уморяват да оплюват всички български посланици, които не са кадри на външно министерство.
Очевидни са нервността и нетърпението, с които БСП се стреми да доведе докрай кадровата чистка във всички нива на дипломатическите ни представителства в чужбина. През последните месеци бе извършена основна подмяна на пресаташета, културни аташета и шефове на културни центрове във всички водещи европейски страни. Като формален повод обикновено се изтъква изтичането на тригодишния мандат, но изпращането зад граница на личности от типа на Анжел Вагенщайн (Виена) и Борис Данков (Варшава) са достатъчно доказателство, че подбудите са преди всичко партийни. А последствията тепърва ще си проличават.
Единствената причина, поради която все още не са отзовани повечето посланици, изпратени в периода 1990-1992, се дължи на простия факт, че това не може да стане без президентски указ. Или с други думи, президентът остава последната преграда срещу опитите на БСП за тотална кадрова реставрация в областта на външната ни политика. За да се оцени сериозността на проблема и да се разбере, че с подмяната на посланици се поставя на карта външнополитическият ни авторитет, трябва да се направи добронамерена, точна и обективна оценка на „новото лице“ на българската дипломация през последните години.
След 1989 г. се промениха не само приоритетите и ангажиментите на външната ни политика, промени се нейното духовно и личностно изражение. По един впечатляващ начин беше развенчан митът за „комунистическия професионализъм“. В дипломатическите ни мисии зад граница, в европейските и световните организации навлязоха нови личности с безспорни качества. Макар и твърде недостатъчно на брой, те демонстрираха един нов европейски стил на дипломация без обремененост от комплекси от комунистическото минало. Никой от тях не беше завършил в Москва, но може би това беше основното им предимство. Те не бяха „запечатани“ в компютрите на специалните служби на страните, в които бяха акредитирани, и бяха приети с дълбока симпатия и оценени по достойнство. Това се отнася както за посланиците, така и за по-ниските стъпала на дипломатическата стълбица. За илюстрация ще изброя само няколко имена на „непрофесионални“ дипломати, които вече са отзовани, но които оставиха великолепни впечатления в страните, където бяха акредитирани – Панчо Цанков и Иван Пировски – Париж, Аглика Маркова – Лондон, Евелина Първанова и Ралица Абрашева – Бон, Федя Филкова – Виена. Пет години от началото на демократичните промени са достатъчно дълъг период, за да се сложи окончателно край на спекулациите на тема „дипломат от кариерата“. След девети септември 1944 г. това понятие просто не съществува, както и не съществуваше собствена и независима българска външна политика. Така че, когато оценяваме публично дейността на българските дипломати и особено на посланиците, не трябва да се подвеждаме нито от субективните преценки на външно министерство, нито от поръчаните от „Позитано“ политически статии в периодичния печат. Както във всяка човешка дейност, така и в дипломацията има обективни критерии за стореното и нестореното. Двустранните отношения не са някаква абстракция, те се измерват в брой на сключени договори и споразумения, установени контакти, разменени посещения, извоювани за страната ни нови параметри. А колкото до качествените показатели в дейността на един посланик, до спечелените за България доверие и авторитет, те най-добре могат да се оценят от представителите на страната домакин и от дългогодишните български емигранти в тези страни.
Назначените през последните години посланици направиха многократно повече за България и за националните й интереси от предшествениците си. Това становище се подкрепя от министри, парламентаристи, политици, общественици, бизнесмени и журналисти от страните, в които те работят. Новите български посланици успяха не само да извадят България от черната дупка на презрението, тоталното недоверие и международната изолация, но и да развият изключително широка мрежа от контакти в най-авторитетни политически, обществени и делови кръгове. За първи път бе създаден много благоприятен климат за сключване на най-различни споразумения от огромно значение за развитието на страната ни и бяха реализирани десетки посещения на делегации на парламентарно, правителствено и най-високо равнище. Новите български посланици имат огромна заслуга за популяризиране на разкрепостената външна политика на България, за задълбочаване на процесите на интеграция с европейските и евроатлантическите структури.
Разбира се, дейността в различните страни е твърде различна, различни са и възможностите на всеки посланик. Но всички те промениха коренно излъчването на българската дипломация. Достатъчен е дори само фактът, че за първи път от десетилетия българската емиграция прекрачи прага на посолствата ни и успя да почувства духа на промените в България.
Каква по-голяма оценка за посланика ни във Франция, г-н Симеон Ангелов, от честото присъствие в салоните на посолството на личности като Евгени Силянов, Дими Паница, Димитър Шишманов и Борис Наследников.
Много може да се напише за политическия пробив, който направи Леа Коен в отношенията ни с НАТО, за личните заслуги на Стоян Сталев, Симеон Ангелов и Елена Кирчева за развитието на двустранните ни отношения с Германия, Франция и Швейцария, за високия авторитет на доктора на Йегелонския университет Яни Милчаков в полския политически и обществен елит. Специално бих искал да изразя отличните си впечатления от г-н Светлозар Раев, постоянен представител на България в СЕ, защото името му е по-малко познато на българската общественост. С изключително богатата си и нестандартна обща култура, с европейския си дух и философия, с оригиналните си идейни проекти и с цялостната си личностна изява Светлозар Раев има огромен принос за европейския авторитет на страната ни.
От полза за самата БСП е да разбере, че тя все още се намира в дълбоката политическа изолация на своя предшественик БКП. Навсякъде по света нейните кадри, особено дипломатическите, се приемат с естествено недоверие и с нормалната за всеки демократ подозрителност. Затова е необходим наистина разумен баланс между притока на нови личности и оптималната реализация на почтените професионални дипломати, досегашни служители на министерството. По никакъв начин не бих желал да отрека приноса на „последните кариерни мохикани“ във външно министерство, достигнали високо професионално ниво не благодарение на, а въпреки комунистическата система. Мога да дам примери с конкретни имена на посланици, но не бих искал да им създавам трудности при сегашната политическа обстановка на повсеместни чистки. Разбира се, всяко изключение само потвърждава правилото, а то с недвусмислено – европейската интеграция е невъзможна без кадровата декомунизация на българската дипломация. В България има достатъчно високо ерудирани и прекрасно информирани личности, предимно от научните и преподавателските среди. В мнозинството си това са хора с великолепна езикова подготовка и демократична ценностна система, които могат да бъдат прекрасни посланици.
Подмяната на посланици е една съвсем нормална демократична практика и в никакъв случай не би трябвало да се драматизира. Още повече пък да се забулва в някаква мистичност и тайнственост. Напротив, нужна е действително широка обществена дискусия за това кога и как да бъдат извършени промените. Българските посланици не са областни управители, че да се сменят със смяната на всеки кабинет. Понятието мандат за един посланик не съществува като термин в юридическата практика. Всяка страна си е разработила свои вътрешни правила, към които се придържа и които се обуславят единствено от собствените й интереси. Твърде спекулативно би било за една прохождаща демокрация като България да прилага сляпо някакви нормативи от страни с дългогодишна демократична практика като Англия, Германия или САЩ. Конституционните пълномощия на правителството и президента са достатъчно ясни, но има и неписани правила на демокрацията. А те изискват съобразяване преди всичко с националните интереси и международния авторитет, а не на всяка цена с партийния диктат на мнозинството. Политически компромиси при назначенията на посланиците ще бъдат абсолютно необходими до реалното и необратимо стабилизиране на демократичната система.
Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.
Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия
За политиката с пристрастие 