Докога все така ще я караме,
докога, докога, докога?
Господи, дай на България
път, светлина, свобода!

Богдана Карадочева,

Стефан Димитров

и Васил Найденов

„Молитва за България“

Писал съм многократно (в книгите си и в различни публикации) и съм беседвал през годините със стотици хора по тази болезнена за обществото ни тема, като дискусията винаги е започвала и никога не е довършвана. По всичко изглежда, че няма да завърши и днес, когато  на 10 юни 2020 г. отбелязахме 30 години от първите демократични многопартийни избори след краха на комунизма.

Тогава СДС възприе основната теза, че по този начин се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите „перестройка“, че се създават принципно нови правила за функциониране на държавата чрез разработката и приемането на нова конституция. За огромно съжаление обаче, това не се случи.DS

При тогавашното съотношение на силите, седмото ВНС прие една твърде несъвършена конституция, която особено днес, когато вече сме членове на ЕС, продължава да ни създава непрекъснати проблеми. И нещо повече, забавянето на реформите остави негативен отпечатък върху цялостното ни по-нататъшно развитие през изминалите вече 30 години.

И все пак, макар че направихме тази първа погрешна стъпка с „левия крак“, ние успяхме да постигнем най-важните от стратегическите си дългосрочни цели, които преди четвърт век ни изглеждаха като далечни и нереални мечти.

Каквито и истерични, и негативни оценки на прехода да заливат днес медийната, икономическата и най-вече културно-политическата ни среда, страната ни, известна като един от най-верните сателити на Съветския Съюз, е пълноправен член на НАТО и ЕС.

Дори и при огромните наследени проблеми от времето на комунизма, и при невероятните трудности с адаптацията към европравилата и върховенството на закона, психологическият, културно-политическият и икономически ефект от присъединяването ни към свободния свят е достъпен за всички непредубедени хора в България.

Да, днешните дефицити в управлението и проблемите в борбата с „Корона -кризата“ и нейните медицински, политически и икономически последици са изключително сериозни, но те са, да се надяваме, все още преодолими. Въпреки заливащите ни корупция, политическа зависимост на съдебната система и огромни проблеми във функционирането на правовата държава като цяло.

И тук стигаме до логичния за цялото ни гражданско общество въпрос: „Защо за 30 години не успяхме да постигнем така жадуваната от обществото справедливост?“ Отговорът тук е многопосочен и твърде показателен:

Защото битката за справедливостта изискваше търсенето на отговорност от бившата комунистическа партия, от все още действащия репресивен апарат на Държавна сигурност и най-вече от корумпирания политически елит. А ние не бяхме готови за това. Не бяхме готови оня ден, на бяхме готови вчера, не сме готови и днес, когато принадлежим към свободния свят.

Така че, ако наистина търсим провала на прехода, той е точно в нестаналата декомунизация, в политическия ни провинциализъм и най-вече в неизличимата ни носталгия към комунизма. Да, престъпленията на комунистическия режим се обсъждат в научни, експертни и политически среди, и то главно, когато се отбелязват някакви годишнини, но засягат само периферията на гражданското общество и една сравнително тънка извадка от днешния т.нар. политически елит.

От всички подобни дискусии като че ли остава само горчивият извод, че сме губещи в битката за истината за периода на тоталитарния комунистически режим и за днешните ни нарастващи политически и икономически проблеми. А всичко това ни пречи да се обединим около една обща национална кауза.

Въпросът за отваряне на архивите на българската Държавна сигурност бе дискутиран непрекъснато през изминалите вече 30 години на прехода, но за огромно съжаление и до днес не може да намери своето достойно радикално решение. Невъзможността до 1997 г. да се създаде парламентарно мнозинство за законодателно отваряне на досиетата, постави под сериозно съмнение справедливостта и коректността на демократичните процеси.

Когато все пак в края на 1997 г. бе приет първият закон за отваряне на досиетата, нагласа за големи очаквания вече не съществуваше. И все пак законът бе успех за демократичните сили в България. Според изискванията на закона трябваше да бъдат проверени повече от 450 водещи личности и имената на сътрудниците на ДС трябваше да бъдат обявени публично.

Но още от самото начало стана ясно, че много от досиетата са унищожени и голяма част от имената съществуват само в картотеката. Публичното обявяване на сътрудниците само с картончета беше спряно от Конституционния съд като противоконституционно и по този начин резултатът бе отново манипулиран. Оказа се, че от всичките 450 проверени личности, 90 (20%) са работели за ДС, но само 20 от имената (4%) бяха обявени публично…

Едва десет години по-късно, през 2006 г. бе приет вторият закон за отваряне на архивите на ДС. Въпреки интригите около неговото приемане и заложените в него недостатъци, той даде възможност да бъде проверен целия български елит от 1989 г. до днес. За съжаление законът нямаше лустрационен характер, но все пак обявяването на всички сътрудници на ДС от политиката, съдебната система и медиите бе оптимистичен сигнал към партньорите ни от НАТО и ЕС.

След като все пак през 2000 г. беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ,бр.37 от 05.05.2000)[1], съвсем логично изглеждаше, че най-късно след приемането ни в НАТО и ЕС ще настъпи историческото време, престъпленията на този режим да бъдат наказани. Но нищо подобно не се случи. Напротив!

Според изследванията на Христо Ст. Христов, във всичките десет парламента след 1989 г. ДС има своята „парламентарна група“. [2]

В 7-мото ВНС „депутатите“ ДС са 60 (от 400), като на първо място е БСП, на второ СДС, на трето – ДПС. Във всичките останали девет НС агентите и доносниците на ДС са винаги над десет (от 240). Статистиката се променя през годините. За 42-ро НС те са 15, като БСП има най-много. В избраното на 5 октомври 2014 г. 43-то НС те са 12, ДПС  – 4, ГЕРБ – 3, БСП – 2, ПФ – 2, Атака – 1.

Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА отново имат „своя“ парламентарна група в новия парламент, след като общо 11 народни представители с принадлежност към тоталитарните комунистически  тоталитарни служби на БКП намират място в 44-то Народно събрание:

Коалиция „БСП за България“ води убедително в броя на народните представители с досиета, като вкарва в 44-то Народно събрание общо 6 депутати:

Тома Томов – 1 МИР Благоевград – агент „ТОДОРОВ“ на Първо главно управление на ДС от 1970 г.;

Димитър Стоянов – 2 МИР Бургас – щатен служител на Окръжно управление на МВР-ДС Бургас от 1977 г.;

Славчо Велков – 13 МИР Пазарджик – агент „ПЕЕВ“ на Трето управление на ДС (военното контраразузнаване) от 1974 г.;

Дечко Бояджиев – 18 МИР Разград – съдържател на явочна квартира „ОРБИТА“ на Окръжно управление на МВР-ДС Разград от 1980 г.;

Таско Ерменков – 21 МИР Сливен – щатен служител на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА от 1984 г.;

Румен Генчев – 23 МИР София – агент „ЕКОНОМОВ“ на Първо главно управление на ДС от 1987 г.

Следват „Обединени патриоти“ (НФСБ, ВМРО и Атака) с двама агенти:

Красимир Каракачанов (ВМРО) – 15 МИР Плевен – агент „ИВАН“ на Шесто управление на ДС от 1989 г.;

Станислав Станилов (Атака) – 13 МИР Пазарджик – агент „СВЕТЛИН“ на Второ главно управление на ДС от 1986 г.

ГЕРБ, ДПС и партия „Воля“ имат по един сътрудник:

Георги Марков (ГЕРБ) – 24 МИР София – агент „НИКОЛАЙ“ на Софийско градско управление на МВР-ДС от 1972 г., а след това и на Шесто управление на ДС;

Рамадан Аталай (ДПС) – 20 МИР Силистра – агент „ВЕРГИЛ“ на Софийско градско управление на МВР-ДС от 1982 г.;

Слави Нецов (Воля) – 6 МИР Враца – съдържател на явочна квартира „ЛАДА“ на Окръжно управление на МВР-ДС Враца от 1983 г., а след това и на ДС в Бяла.

Въпросът за давността на престъпленията, извършвани по време на комунистическия режим е поставен още в началото на прехода от тогавашния главен прокурор Мартин Гунев на вниманието на 7-то Велико Народно събрание. То обаче не приема юридическо разрешение на проблема поради комунистическото си мнозинство.

В течение на годините депутатът от СДС и Синята коалиция Лъчезар Тошев няколко пъти внася съответните законодателни предложения за отпадане на давността, но и те не получават достатъчна парламентарна подкрепа.

За първи път подобен проект е внесен през ноември 2010 г. в 41-то Народно събрание (2009 – 2013)[3]. Тогава обаче идеята да се премахне давността за престъпления по времето на комунистическия режим е отхвърлена.

Лъчезар Тошев, в качеството си на член на ПАСЕ, поставя въпроса за отпадането на давността за престъпления по време на комунистическия режим и на сесия на Асамблеята в Страсбург през 2013 г. Тогава той се обръща и с въпрос към президента на Германия Йоахим Гаук, който подкрепя идеята по принцип, а впоследствие няколко германски депутати подписват внесената от Тошев препоръка този проблем да бъде разрешен на европейско ниво [4].

В предишното 43-то НС законодателната инициатива е внесена в парламента като проект за изменение на Наказателния кодекс през месец май 2015 г. от група народни представители на ГЕРБ начело с Методи Андреев и техни колеги от Реформаторския блок, като текстовете са изработени със съдействието на Лъчезар Тошев.

Освен тази законодателна инициатива, през юни 43-то Народно събрание одобрява на първо четене и внесения от тогавашния лидер на ДПС Лютви Местан законопроект, който също предвижда отпадането на давността за наказателно преследване за престъпления, извършени по политически причини от лица, свързани с комунистическия режим, като в него изрично се споменава и „възродителният процес“.

Предложенията на ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС са обединени между първо и второ четене на законопроекта за изменение и допълнение на Наказателния кодекс. И така, след като 43-то Народно събрание успява да приеме поправката в Наказателния кодекс за отпадане на давността, на 17 септември 2015 г. най-сетне се стига до премахването на юридическата пречка за наказателно преследване на лица, свързани с престъпления, извършени по време на комунистическия режим (1944 – 1989) [5].

Промяната е подкрепена със 111 гласа, 30 гласуват „против“ и 7 се въздържат. „За“ гласуват всички присъстващи в пленарната зала народни представители на ГЕРБ – 66, Реформаторския блок – 15 и на ДПС – 23. Към тях се присъединяват 3-ма депутати от Българския демократичен център (БДЦ), 2-ма от Патриотичния фронт и 2-ма независими.

Въпреки че приетите текстове се отнасят за престъпления, а не за партийна принадлежност и не противоречат по никакъв начин нито на Конвенцията на ООН от 1968 г., нито на статута на Международния наказателен съд в Хага, който е ратифициран от Народното събрание през 2002 г., любимецът (и до днес) на управляващите, главният прокурор Сотир Цацаров (както и се очакваше) внася искане в Конституционния съд за установяване на противоконституционност на приетите изменения в Наказателния кодекс. В искането си, публикувано от портала „Правен свят“, Цацаров посочва, че измененията не съответстват на принципите на равенство на гражданите пред закона, създават обратно действие за наказателни норми и съдържат дискриминация по политически признак [6].

С този акт Цацаров демонстрира същността си на яростен защитник на цялата комунистическа прослойка в България, която през всичките години на прехода блокира всякакви опити да се потърси наказателна отговорност за престъпленията на тоталитарното управление на БКП.

На 22 декември 2015 г. Конституционният съд образува дело по искането на Цацаров, а за докладчик е посочена съдия Мариана Карагьозова-Финкова [7]. Всички си казвахме, че каквото и да бъде неговото решение, самият факт, че този парламент наистина успя да събере мнозинство за отпадането на давността за комунистическите престъпления, извършени в периода от 9 септември 1944 година до 10 ноември 1989 г., е изключително важна крачка към политическата справедливост.

Както и се очакваше, с решение №12 от 13 окт. 2016 г. Конституционният съд (КС) отменя като противоконституционни поправките в Наказателния кодекс (НК), гласувани от 43-то Народно събрание на 17 септ. 2015 г., Решението е взето с 11 гласа „за“ и един глас „против“ на конституционния съдия Филип Димитров. [8]

Ето какво пише по този срамен повод Христо Христов[9]: „По този начин КС уби надеждите на милиони български граждани, че в демократична България може все пак и с години закъснение да възтържествува справедливостта и да бъде потърсена съдебна отговорност на лицата, извършвали престъпления по време на режима на БКП.“

Вместо заключение – Предизвикани предизборни размисли

Откъдето и да погледнем, с всеки изминат ден нараства политическото и икономическото предизборно напрежение, което е обсебило не само 44-то Народно събрание, правителството и президентската институция, но дори и местната власт, водещите политически партии и гражданското общество. Да не говорим за посредствените спектакли на псевдополитическо дърдорене на „езика на омразата“, разиграващи се на всички политически нива, както и в без това „зловонната“ ни медийна среда.

Въпреки че повече от 10 години сме членове на ЕС и НАТО, отново и отново ставаме свидетели на незачитане на върховенството на закона и разделението на властите, на потъпкване на правилата на институционалната демокрация, на агресивна корупция по различните етажи на властта и държавния апарат, на все по-перфидни политически зависимости в съдебната система и прокуратурата, както и на олигархично-корпоративни политически и медийни модели, както на централно, така и на местно ниво.

Колкото и да съм добронамерен еврооптимист, мръсно сивият политически пейзаж поставя много въпроси около капацитета и политическата воля на парламентарно представените партии и съответните институции за взимане на национално отговорни вътрешнополитически решения в най-деликатните за страната ни проблемни области. Дано да не съм прав в пенсионерските си страхове, но имам горчивото чувство, че ще продължаваме да се въртим около оста на собствената си безпътица.

А кога ще намерим правилния път и ще тръгнем по него, ще попита някой. При „Борисов 10“, разбира се !!!

[1] Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен

http://lex.bg/laws/ldoc/2134920192

[2] Държавна сигурност пак ще има парламентарна група в новия парламент;

[3] Законопроект за премахване на давността за престъпленията на комунистическия режим в България внесен на 30.11.2010г. http://toshev.blogspot.com/2009/06/41-2008.html

[4] Документ на ПАСЕ относно давността за престъпленията на комунистическите режими http://toshev.blogspot.com/2013/07/normal-0-21-false-false-false-de-x-none.html

[5] Дочакана справедливост, http://toshev.blogspot.bg/2015/09/111-30-7.html

[6] Цацаров атакува в КС отпадането на давността за престъпления на комунизма (Правен свят, 22 декември 2015), http://legalworld.bg/49558.cacarov-atakuva-v-ks-otpadaneto-na-davnostta-za-prestypleniia-na-komunizma.html

[7] Конституционният съд ще решава за давността на престъпленията на комунистическия режим в България. На сайта на Конституционния съд: http://constcourt.bg/caseframe/caseid/507

[8] Конституционният съд реши конституционно дело № 13/2015 г. http://constcourt.bg/caseannouncements/Post/1087

[9] Христо Христов: „Конституционният съд уби надеждите за справедливо осъждане на комунистическите престъпления“ http://desebg.com/2011-01-06-11-53-09/2923-2016-10-13-13-07-14