Независимо от тежката криза, свързана с пандемията от корона вируса, която преживява днес ЕС, европейският проект не е загубил своята легитимност и възможност за политическо и икономическо прераждане. На първо място обаче, е необходима нова стратегия за преодоляване на последиците от кризата, която да върне загубеното доверие на гражданите в европейското обединение.

Никой от нас не е забравил как след падането на Берлинската стена и преодоляването на противопоставянето „Изток – Запад“, ЕС успя да намери точното си място в непрекъснато променящия се свят, като майсторски се справяше с всички препятствия. Може да прозвучи пресилено, но общата европейска политика беше нещо повече от гарант за демокрацията, принципите на правовата държава, върховенството на закона, икономическия растеж и високия жизнен стандарт.

През тези незабравими години броят на страните-членки нарасна от 12 до 28, като общата европейска валута (еврото) е въведена вече в 19 държави, а България е в чакалнята на Еврозоната. (В момента в Съюза членуват 27 държави. Обединеното кралство се оттегли от Европейския съюз на 31 януари 2020 г.)

За съжаление днес, все още далеч от края на пандемията, бъдещето на ЕС трудно може да се предвиди. За разлика от финансовата криза през 2008 – 2009 г., коронавирусът създава условия за засилена държавна намеса в различни сфери на живота. Пътят към укрепване на властта е отворен. Много от хората вярват, че (само) властта може да ги предпази от пандемия и да предпази икономиката от депресия. Ефективността на правителствата сега се измерва главно с това, доколко те са в състояние да променят начина на живот.

Няма съмнение, че ЕС разполага с огромен потенциал да развие една успешна стратегия за бъдещето, да разработи смислени проекти за новата си роля в непрекъснато променящия се свят. Този потенциал се базира на огромния 60-годишен опит на страните членки да работят заедно и да преодоляват предизвикателствата на глобализиращия се свят. Лисабонският договор е чудесен пример за възможностите за успешна идентификация и реализация на европейските граждани чрез единството на съюза.

Но все пак предстои да разберем как кризата ще се отрази на бъдещето на европейския проект. Но едно е ясно: неговите основни принципи – а именно ценностите, които считаме за универсални – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на правата на човека трябва да бъдат основата за изграждане на отношенията между гражданите, обществото и държавата.

За съжаление, повече или по-малко, всичко това звучи като „политическа фантастика“ или с други думи е „прекалено оптимистично и пожелателно, за да е вярно“… И то, защото не познаваме в детайли нито последствията от пандемията, нито нейното времетраене и нови възможности за развитие. Тепърва започват да се появяват анализи, които се занимават с тази тема.

Вместо заключение предлагам на вниманието ви два цитата от изключително интересния анализ на Иван Кръстев: „СЕДЕМТЕ последици от пандемията Covid-19“

„Втората последица е, че вирусът създаде условия за укрепване на националните държави в рамките на Европейския съюз. Това не е трудно да се забележи по бързината, с която някои държави затварят границите си и как всяка от тях се съсредоточи върху подпомагането на своите граждани. При нормални обстоятелства държавите-членки на ЕС не трябва да правят разлика между националностите на пациентите в техните здравни системи, но по време на криза те започнаха да дават приоритет на своите граждани, а не на непознати (това не важи за мигранти от други региони, а за граждани на ЕС с европейски паспорти). Така вирусът укрепва, макар и не етнически, национализма. Като стратегия за оцеляване правителствата предлагат на гражданите да изграждат стени не само между държавите, но и помежду си, тъй като рискът от заразяване идва от хора, с които гражданите са в най-голяма връзка. Сега заплахата не е непозната, а близка.“

„Седмата последица е, че в един момент правителствата ще бъдат принудени да избират между способността да ограничат разпространението на пандемията с цената на унищожаване на икономиката или заплащане на най-високата цена – човешки живот – в опит да спасят икономиката.“