Завръщането на СДС в реалната политика ни е нужно днес повече от всякога. Предизвикани размисли на една „стара седесарска муцуна“

Няма да чуем истината, ако сами не я кажем!

 

На 7 декември отбелязахме 29 години от създаването на Съюза на демократичните сили (СДС), политическата формация, която промени българската история и се превърна в „запазената марка“ на прехода от комунизъм към демокрация.

Учредители на СДС (в мазето на Института по социология към БАН) станаха: Клубът за гласност и демокрация, Сдружението „Екогласност“, Независимата федерация на труда „Подкрепа“, Независимото дружество за правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението „Гражданска инициатива“, както и възстановените стари политически партии БРСДП (о) и БЗНС „Никола Петков“. За председател на Съюза бе избран д-р Желю Желев.

Малко по-късно към СДС се присъединиха възстановените Радикалдемократическа партия (РДП) и Демократическа партия (ДП), както и новосформираните Зелена партия, Нова социалдемократическа партия (НСДП) и Обединеният демократичен център (ОДЦ).

СДС просъществува като широко национално движение за политически промени до създаването на правителството на Филип Димитров през ноември 1991 г., след което започна много мъчителният му път през партийна коалиция към единна политическа партия.

Изборите за Велико народно събрание (ВНС) на 10 юни 1990 г. бяха може би най-противоречивият момент на българския преход в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа. Тогава СДС възприе основната теза, че по този начин се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите „перестройка“, че се създават принципно нови правила за функциониране на държавата чрез приемането на нова конституция.

Днес обаче, 29 години по-късно, за всички ни е ясно, че през лятото на 1991 г. бе приета една твърде несъвършена конституция, която непрекъснато ни създава сериозни проблеми. Поне за мен, няма никакво съмнение, че решението на кръглата маса за свикване на ВНС бе стратегически много по-изгодно за БСП, отколкото за СДС.

За съжаление, след избора на д-р Желев за президент, а на Филип Димитров за председател на КС на СДС, СДС се потопи в атмосферата на вътрешно политическо противопоставяне. В очакване на края на мандата на ВНС и на първите нормални парламентарни избори, започна борбата за власт вътре в СДС или с други думи – маркирано бе началото на края на националното движение СДС и започна войната за неговото наследство.

През лятото на 1991 г. ВНС завърши своята едногодишна дейност, а за 13 октомври бяха насрочени изборите за 36-то обикновено народно събрание. Националното движение СДС се разцепи на три части – СДС-движение, СДС-център (БСДП, начело с Петър Дертлиев и ПК „Екогласност“) и СДС-либерали (Федерацията на клубовете за демокрация и Зелената партия).

Единственият разумен изход от това безумно разцепление бе да се подкрепи с всички възможни ресурси най-голямото от трите „СДС-та със тирета“ – СДС-движение. Организационно то пасваше най-добре на същността на СДС, а в него останаха и най-голям брой организации и политически партии, позиционирани най-далеч от комунистите.

Въпреки че с отделянето на СДС-център и СДС-либерали, СДС бе сериозно отслабен и въпреки, че непосредствено преди изборите съюзът бе напуснат и от БЗНС „Никола Петков“, СДС-движение успя да спечели изборите на 13 октомври 1991г, макар и само с 1% разлика срещу БСП. Със 110 народни представители срещу 106 на БСП, СДС успя да състави правителство на малцинството с подкрепата на Движението за права и свободи (ДПС) на Ахмед Доган, което разполагаше с 24 народни представители.

Напусналите СДС партии и коалиции действаха по възможно най-неграмотния начин, като не пожелаха да се обединят по между си и се явиха самостоятелно на изборите. Естествено никой от тях не успя да преодолее 4% бариера за влизане в парламента. Но изборните им резултати бяха повече от шокиращи: СДС-център – 3,20%, СДС-либерали – 2,81%, БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%.

Ако към тях добавим и гласовете за други малки десни партии, може да се говори за загубени около 17% от гласовете на избирателите, подадени за демократични политически сили, което математически отговаря на 40 депутатски места. По този начин наивно проиграната възможност за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС доведе до парламентарна нестабилност и в крайна сметка до свалянето на правителството на Филип Димитров от власт още в края на 1992 г.

Със СДС съм свързан не само емоционално, но и дълбоко сантиментално политически. Познавам го и отвън, и отвътре. Възхищавал съм се на успехите му и съм изстрадвал до болка пораженията му и вътрешните му междупартийни противоречия. Участвал съм в директната „седесарска“ политика на най-различни позиции и искрено се гордея, че в началото на далечната 1990 г. общинската организация на СДС „Красна поляна“ в София бе официално създадена в панелното ни семейно жилище на ул. „Орлица“.

Споменавам всичко това, не за да изтъквам моменти от политическата си биография, а да подчертая, че благодарение на СДС, заниманието с политика се превърна в една от най-достойните и разнообразни човешки дейности. Поемането на отговорности в обществена полза, непрекъснатият контакт с различни хора и чувството за мисия бяха основната мотивация и голямото очарование на политиката през първите години на прехода.

Без да използвам професионални социологически методи, съм беседвал и събирал мнения на политически мотивирани хора с най-различни професии, дълбоко ангажирани през годините с каузата на СДС. Известна като „синята идея“, тази кауза бе фундаментална и велика в своята простота – ликвидиране на комунизма и демократизиране на България.

През тези бурни години много ми помогна и външно-политическата специализация, както като депутат в 36-то НС и първи ръководител на българската парламентарна делегация в Съвета на Европа, така и като зам. председател на НКС на СДС по външната политика през 1993-94 г. Тази дейност ме правеше по-независим и обективен в оценките ми, защото ме отдалечаваше от интригите, дрязгите и компроматите в българския политически дебат.

Въпреки разнопосочните вътрешни напрежения и противоречия, СДС запази коалиционния си характер до края на 36-то НС. След катастрофалната загуба на парламентарните избори през 1994 г. и подадената от Филип Димитров оставка, за председател на СДС бе избран Иван Костов. Той продължи с ускорен ход трансформирането на СДС в партия, което бе прието окончателно на деветата национална конференция през февруари 1997 г.

За съжаление, и като движение, и като коалиция, и като единна дясна партия, СДС като че ли не успяваше да намери най-добрия и убедителен начин, по който да бъде управляван – и като организация на ръководните си органи, и като способност на лидерите си да намират в критични моменти най-оптималните стратегически политически решения.

Един от най-важните примери в това отношение бе отказът на СДС на Иван Костов през 2001 г. да участва в коалиция с НДСВ, предложена от Симеон Сакскобургготски. Ако тогава ръководството на СДС мислеше не само за политическото си его, но и за националните интереси, всичко по-нататък можеше да протече по друг начин. Първо – кандидатът на руското лоби „Гоце“ Първанов нямаше да спечели президентските избори и второ – имаше всички шансове БСП да загуби и парламентарните през 2005 г. А ГЕРБ може би никога нямаше да бъде създаден.

Въпреки тези управленски слабости обаче, и „напук“ на завистта и компроматите, които се изляха върху СДС през годините, фактите винаги са по-силни от политическото надприказване. И точно тук е мястото да припомним, че основно на СДС дължим възстановяването на правата, свободите и собствеността на гражданите, изграждането на институционалната демокрация, функциониращата пазарна икономика и най-вече полагането на основите за европейската и евроатлантическата ни интеграция.

Но тъй като СДС бе твърде далеч от клиентелизма, който доминираше в поведението на всички други основни партийни играчи след 2009 г., когато бе поставено началото на новата политическа ера на Бойко Борисов, то и активният му политически живот бе сравнително кратък. Ако СДС в предизборен съюз с малки, повечето символични партньори през април 1997 г. спечели 2 223 371 гласа и 137 мандата в парламента, то през май 2013 г. с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%.

За да можем днес да оценим по достойнство ролята на СДС и да я сравним с действията на другите политически партии на прехода, трябва да познаваме особеностите на „патологичната“ до голяма степен българска многопартийност. В края на 2019 г. ще се изпълнят тридесет години, откакто в страната ни бе възстановен политическият плурализъм.

За един толкова кратък исторически период бяха съдебно регистрирани над 400 (четиристотин) политически партии. В целия този абсурд се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и голяма доза политическа антикултура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост.

Нещо повече, много от новите политически партии се създаваха и продължават да се създават с единствената цел да обезмислят самата същност на многопартийната система и представителната демокрация. Огромният брой на политически партии, много често със сходни имена и напълно безмислени програми, със скучни, агресивни и неинтелигентни лидери води до погнуса от политиката като цяло.

Всичко това днес придобива особено значение, тъй като през 2019 г. предстоят европейски и местни избори, а много вероятно и предсрочни парламентарни. В тази все по-напрегната предизборна ситуация, „мръсно сивият“ актуален политически пейзаж поставя нови и нови болезнени въпроси около капацитета и намерението на политическите партии (парламентарни и извънпарламентарни) за (не)решаването на най-деликатните за страната ни проблеми в съдебната система и прокуратурата, в сферата на сигурността и борбата с корупцията, в образованието и здравеопазването, и най-вече в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция…

Когато днес се срещам с различни приятели, заклети седесари от първите години на прехода, обикновено винаги стигаме до убеждението, че политическите ни представи и ценности, както и социално-икономическите ни очаквания се различават коренно от „политическото меню“, което ни сервират днешните политици и медии, опитващи се да ни управляват и поучават.

След 2009 г. живеем вече при четвърти парламент и седмо правителство, три от тях служебни. За огромно съжаление обаче, изразяваните многократно публични намерения на правителствата „Борисов“ 1, 2 и 3 да проведат очакваните с години реформи в страната, поне до сега се оказват твърде далеч от политическите реалности.

В днешното 44-то НС има твърде много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и дори болшевики. Има върли защитници на олигархични политически модели и на максимално възможното опекунство на държавата, както и директни носители на контролирания етнически и корпоративен вот. И толкоз. За какви ли реформи можем да мечтаем при подобна парламентарна конфигурация?

Както се оказа на практика, можем само да си спретваме от сутрин до вечер безмислени вотове на недоверие и парламентарни скандали, чиято основна характеристика е вопиющата политическа посредственост. Единственото, което „работи“ наистина безотказно в тази управленска суматоха и то след всички проведени избори, предсрочни, разбира се, това е методичното нарастване на броя на чиновниците в държавната администрация.

Струваше ни се, че вече сме извървяли по-голямата част от пътя, който си бяхме начертали, но се оказа, че сме се лъгали. Изкачването още не е започнало. Препятствията тепърва предстоят. Допуснахме много грешки и пропуски, като все още продължаваме да страдаме от липсата на партийна почтеност и политически морал. Станахме жертва на тежки конфликти на икономически интереси, на невъзможността (или нежеланието) да наложим живот по европейските правила.

Неслучайно, през последните месеци все по-често наблюдавах, как много от моите стари съмишленици седесари, се опитват да държат очите и ушите си затворени и да се дистанцират от всичко, което се случва в прословутата ни „накокошинена“ държавица „на двамата помпозни генерали“. Много от тях не само бяха престанали да си купуват вестници, но дори и избягваха изобщо да минават покрай „Раковски 134“, където вече се кипреше табелата на НФСБ на „прословутия“ Валери Симеонов.

В крайна сметка, от СДС бяха останали само неговите „мравки“, клонинги и мутанти, част от които се бяха скупчили в една „символична“ партийка с нов председател от 6 юли 2013 г. – небезизвестният Божидар Лукарски. Благодарение на носталгичните сантименти на някои избиратели, това ново (старо) и почти невидимо политическо „субектче“ успя да стане част от Реформаторския блок и да вкара в 43-то НС 4-ма народни представители, а самият Лукарски стана министър на икономиката…

За съжаление този „привиден“ успех продължи само до следващите предсрочни избори през март 2017 г. Оказа се, че най-малко при Реформаторския блок можем да говорим за „свято зачатие“ на нов политически субект. Колкото и да се правеха на велики, центробежните сили бяха заложени в кръвта на „реформаторите“ и ролята им на „големия“ обединител на демократичните сили си остана само една илюзия. На тези избори те получиха цифром и словом 3,06% и се сбогуваха с парламентарното си представителство.

Затова нямаше и нищо странно, че „заклетите“ седесари заобикаляха вече и културния дом в „Красно село“, където по традиция се провеждаха заседанията на Националния съвет на СДС. Едва ли имаше дори и една „стара седесарска муцуна“, която да не бе изпитала отвращение към скандалното заседание на „последните“ останки от СДС, проведено точно там на 17. април т.г.

Това не бе заседание, а посредствен псевдополитически цирк, разигран от шепа хора, който бе запомнен единствено с опита за преврат, боя в залата и действията на охранители бабаити, наети от Божидар Лукарски в абсурдното му желание на всяка цена да се коалира точно с агресивните и цинични национал-популисти от ФНСБ.

Да, демокрацията няма алтернатива! Но къде изчезна доверието към политическите партии, представени в парламента, правителството и местната власт? Никога през вече толкова далечните 1991-92 г., дори и за миг не сме си и помисляли, че повече от десет години след приемането ни в ЕС и НАТО, политическите и административните реалности в държавата ще бъдат толкова разочароващи и отдалечени от европейските стандарти за политическа култура и върховенство на закона.

Едва ли не всеки божи ден се сблъскваме с безотговорността и пренебрежението, с които депутати, министри, държавни служители, съдии, прокурори и представители на местната власт си позволяват други „правила“ на публично поведение извън тези на законовия ред. И то не само на национално, областно и общинско ниво, но и във всички ъгълчета, краища, села и селца на милата ни родина.

И точно тук, на този тягостен и песимистичен политически фон, на Отчетно-изборната конференция на СДС, проведена на 7 юли 2018 г. дойде голямата изненада. След обявената оставка на досегашното ръководство, за председател е избран не някой друг, а Румен Христов, член на СДС от 1990 г., изключително авторитетен и почтен политик с голям опит и чувство за отговорност, на когото може винаги да се разчита.

През изминалите почти 30 години от началото на прехода, той е два пъти министър на земеделието, съветник на президента д-р Желю Желев, главен секретар на администрацията на другия „син“ президент Петър Стоянов, бивш кандидат за президент от Синята коалиция и народен представител от Русе в 43-то Народно събрание, в което оглавява комисията по „Земеделие и храни“.

Сериозен повод за оптимизъм представлява и новоизбраният Национален изпълнителен съвет (НИС). [i] Със сериозен политически опит и авторитет са зам. председателите Теодор Петков, кмет на район Витоша, Столична община, Емил Кабаиванов, кмет на община Карлово и д-р Мариана Лазарова, областен председател на СДС Плевен. Главен секретар на СДС е Илия Лазаров, член на Демократическата партия в СДС (1991 – 1997), началник на кабинета на президента Петър Стоянов по време на петгодишния му мандат.

Особено впечатляваща в поредицата от събития, организирани от обновяващото се СДС, е теоретичната национална конференция, проведена на 11 ноември в Парк-хотел „Москва“, на която СДС поема курс към следващите избори чрез политика за обединение на десните политически партии. На нея е приета специална „Програмна декларация“ [ii], от която ще цитирам един пасаж, който не се нуждае от специален коментар:

„Като партия, поставяща в ценностите си на първо място достойнството, сигурността и просперитета на гражданите в една демократична държава, СДС предлага на другите десни и национално отговорни организации, убедени в необходимостта от смяна на модела, обединителни приоритети, около които да се търси сътрудничество в следните посоки:

• задълбочаване на интеграционните процеси в ЕС и НАТО, в това число – ускореното приемане на България в Еврозоната и Шенген
• удвояване на доходите през следващия управленски мандат чрез по-висок икономически растеж, чрез удвояване на БВП за следващите 10 години и намаляване на преките и косвени данъци
• осъществяване на необходимите реформи в съдебната система, които да осигурят справедливо и бързо правораздаване за всеки българин
• борба с корупцията на всички нива в институциите и държавната администрация
• финансово-административна децентрализация, административна реформа и намаляване броя на чиновниците
• премахване на административните пречки за бизнеса и гражданите
• прекратяване на порочната практика за наливане на пари в нереформирани системи, като образование, здравеопазване и сигурност
• въвеждане на електронно правителство“

Специално внимание заслужава и отвореното писмо на председателя Румен Христов, с което той честити 29-я рожден ден на СДС 07.12.2018 г., на всички „седесари, съидейници и демократи“. Ще си позволя да го цитирам с известни съкращения: [iii]

 „Днес нашата партия навлиза в третото десетилетие от своя път. Път, който изведе България до мястото, откъдето насилствено беше извадена по време на комунистическия режим. Място на демократичния дух, на свободния избор на личността, на ценностите и достиженията на демокрацията…

…СДС постигна много – изведе България за кратко време от тоталитарна към демократична система, от централно планирано към пазарно стопанство, от откритите листове до границата към пътуване без визи, от цензура и репресии към свобода на словото! След нас управляваха много партии и коалиции. И ние се надявахме те да надграждат по посока увеличаване на доходите и по-добър стандарт на живот. За съжаление, това не се случи…

…Ние имаме бъдеще, защото имаме идеи и опит. Затова, днес СДС поставя като своя нова и най-важна цел, българите да бъдат европейски граждани с европейски доходи. И ще продължаваме да търсим съмишленици, с които да работим заедно за осъществяването й!“

 

Много неща постигнахме през изминалите три десетилетия. Но преживяхме и много поражения и разочарования. Затова много хора си задават отново и отново въпроса: Има ли все пак СДС реални шансове да се завърне на активната политическа сцена след предстоящите през 2019 г. избори? Поне за мен, отговорът е еднозначен: „Има, разбира се, и то значителни…

„Запазената марка“ СДС не е забравена нито в Европа, нито в България. Кой друг освен седесарите бе в състояние през най-трудните години на прехода да осмисли дълбочината на европейската кауза на България, въпреки финансовите кризи и политическите турболенции. Кой по-добре от тях можеше да разбере философията на евроатлантизма като символ на свободния свят? Днес България като член на ЕС и НАТО има вопиюща нужда от позитивна приемственост и стабилност, която ГЕРБ по никакъв начин не може да осигури.

Ако СДС успее да продължи процеса на обновление и модернизиране, ако мотивира нови млади хора да се занимават с политика и разшири личностния си потенциал, няма начин да не бъде потърсен от избирателите, споделящи европейските и евроатлантически ценности. А ако успее и да оптимизира предизборната си коалиционна политика, може да стане отново притегателен център на национално ниво.

Много важно е за СДС да привлече и обедини не само партиите от ЕНП като ДБГ и ДСБ (самостоятелно или заедно с „Демократична България), но и нововъзникнали десни политически формации като например движение „Възход“, обединяващо партиите „Съюз на свободните демократи“, „Единна народна партия“ и „Движение демократично действие“, И нека никога не забравяме, че едва ли има демократично мислещ избирател, който да не е гласувал поне веднъж за СДС…


[i] „Лицата на СДС. Национален изпълнителен съвет“; https://www.sds.bg/faces/category:national-executive-council

[ii] „Програмна декларация на СДС“; https://www.sds.bg/articles/8631-programna-deklaratsiya-na-sds

[iii] Румен Христов: „Честит празник на всички демократи и хора, които ценят свободата“; https://www.sds.bg/articles/8662-rumen-hristov-chestit-praznik-na-vsichki-demokrati-i-hora-koito-tsenyat-svobodata

 

Реклами
Публикувано на Вътрешна политика, Парламентарна демокрация, Политика, Политически партии, избори и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.