Липсата на политическа воля и решителност за търсене на отговорност за комунистическите престъпления е най-болезнената характеристика на българския преход.

 На 1 ноември за поредна година отдадохме заслужена почит на народните будители – книжовници, просветители и борци за национално освобождение, съхранили и пренесли през вековете духовните ценности и високия морал на българското Възраждане. За първи път Денят на народните будители се чества (неофициално) през 1909 година в Пловдив.

На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на правителството за обявяване на празника за официален, а на 13 декември същата година 19-то Обикновено Народно събрание приема необходимия закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва Закона за въвеждането на Деня на народните будители като официален празник на 3 февруари 1923 г.

През 1945 година празникът е забранен от комунистическия режим. Честването бе възобновено със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание на 28 октомври 1992 година, когато е обявен официално за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. За мен като депутат от 36-то НС, бе особена чест да участвам в дебатите и приемането на този закон не само по политически, но и по лични причини.

По бащина сливенска линия имам роднинска връзка със семейството на видния сливенски възрожденец и будител д-р Начо Планински (1847–1895). През 1920 г. леля ми, Невенка Панова, сестра на баща ми д-р Аспарух Панов, се омъжва за втория син на д-р Начо Планински, майор Никола Планински, който е мой свако. Той преживя целия си живот в Сливен и почина през 1980 г. на 95 годишна възраст.

За голямо съжаление, обаче, с всяка измината година възрожденските духовни и морални ценности се отдалечават невъзвратимо от нашето ежедневие и може да се усетят единствено около старите паметници, книги и семейни архиви, и то, ако имаме психологическата нагласа да търсим истината в техните послания. Денят на будителите присъстваше в нашия празничен календар и тази година, но освен положените венци и цветя пред паметниците и радостта на учениците от неприсъствените училищни дни, май че нищо друго не се случи.

Обсебени от политическия си провинциализъм, от поредните „батални“ междупартийни и вътрешнокоалиционни сблъсъци, както и все по-фрапиращи корупционни скандали във всички политически посоки, като че ли престанахме да си даваме сметка, че задълбочаващите се системни дефицити в партийно-политическата и институционална култура на държавното управление могат да обезсмислят цялата същност на извоюваната ни толкова трудно политическа, икономическа и чисто житейска свобода.

Да, за щастие вече повече от десет години сме членове на ЕС и НАТО! Но какво от това, след като партийно-политическите ни елити, които ние сме си избрали, са обсебени от нереалистични политически амбиции, от нерегламентирани клиентелистки интереси и зависимости. За какви съвременни будители можем да говорим, след като ежедневно ставаме свидетели на лицемерието, безочието и НИСКИТЕ страсти, които командват процесите по ВИСОКИТЕ етажи на властта.

Политическите ни избраници (от всички цветове) и подопечните им медии се надпреварват да ни манипулират, заливайки ни с клевети, разпри, компромати, поднесени ни с грубия и некнижовен, но много модерен напоследък „език на омразата“. И то, от най-високата трибуна на Народното събрание. То не бяха потоци от „Бесепарско“ лицемерие и безочие, от „патрЕотарска“ наглост и „Депесарско“ самочувствие и високомерие. Да не говорим за „Герберската“ мания за величие, непогрешимост и безалтернативност.

Споделям всичко това, защото по никакъв начин не бих искал някой да остане с впечатлението, че все пак е направено нещо значително за преодоляване на комунистическото наследство. Напротив, липсата на политическа воля и решителност за търсене на отговорност за комунистическите престъпления е най-болезнената характеристика на българския преход.

Основната грешка на демократичните сили се криеше в нашата неспособност да отговорим както подобава на фундаменталния въпрос: допустимо ли е кадрите на бившата комунистическа партия, на казионните организации, както и щатните и нещатни сътрудници на репресивния апарат на БКП да заемат ръководни постове? Този проблем може(ше) да бъде решен единствено чрез прилагане на лустрация.

За разлика обаче, от други посткомунистически държави, в България съзнателно и целенасочено не бе предприета необходимата държавна политика в тази посока. Политическа решителност за лустрация липсваше дори и в СДС, политическата сила, която още в първите години след 1989 г. се обяви за ликвидиране на комунистическото наследство.

Естествено, не са изчезнали и надеждите за промяна. На пръв поглед те звучат прекрасно, но все по-наивно и идеалистично. И как да бъде по друг начин, след като битката за провеждане на лустрация се води на различни нива вече 30 години, за съжаление неуспешно. Последните безрезултатни опити за приемане на закон за лустрацията бяха в 41-то НС, когато все още имаше ПГ „Синя коалиция“. Агентите на ДС не само имат своя „парламентарна група“ във всички парламенти след 1989 г., но продължават да властват по върховете на политиката, дипломацията, бизнеса и медиите.

След като все пак през 2000 г. беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ,бр.37 от 05.05.2000 г.)[1], съвсем логично изглеждаше, че най-късно след приемането ни в НАТО и ЕС ще настъпи историческото време, престъпленията на този режим да бъдат наказани. За да възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи. Напротив!

Точно през последните години стана напълно ясно, че кастата на партийните секретари, на старата болшевишка номенклатура, на съветските възпитаници и агентите на ДС се оказа много по-конкурентноспособна в новото време, отколкото бяха истинските антикомунисти. Допусна се политическият ресурс, с който разполагаше комунистическа партия да бъде трансформиран в икономически и после много от някогашните комунистически властници, техните деца и внуци да налагат своите визии за бъдещото развитие на България.

Днес те са лидери в политическите партии, в държавните институции, в частния бизнес, в съдебната система и неправителствените организации и продължават къде явно, къде прикрито да модерират обществените процеси. За разлика от тях, водещите политици-демократи от първите години след 1989 г. изчезнаха от политическата сцена, а антикомунистическите организации и граждански движения бяха маргинализирани и изгубиха своето политическо влияние.

[1] Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен http://lex.bg/laws/ldoc/2134920192