ЕС на кръстопът. Къде е България?*

Бялата книга за бъдещето на ЕС, представена от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предизвика оправдан медиен и политически интерес. Особено впечатляваща е многовариантната визия за бъдещето на Съюза. Предложени за експертно, политическо и гражданско обсъждане са пет варианта: ограничаване на съюза до Единния пазар; развитието му на различни скорости; съсредоточаване на сътрудничеството само в няколко области и още по-дълбоката интеграция по настоящия модел.

Разбира се, вариантите на Юнкер далеч не са равнопоставени. Зад всеки от тях има различни, често взаимно изключващи се интереси. Неслучайно лидерите на Германия, Франция, Испания и Италия веднага подкрепиха идеята за Европа „на няколко скорости“, позволяваща на страните да избират различни степени и темпове на интеграция. Нито една от страните членки обаче, не отхвърля крещящата необходимост от преосмисляне на европейската интеграция при запазването на философията за „единство в многообразието“. И това не може да бъде по друг начин, след всичко, което преживя и продължава да преживява обединена Европа през последните десет години.

Глобалната финансова и икономическа криза от 2008 г., последвана от дълговата криза в Еврозоната, избухването на арабските революции, бурното настъпление на национализма и популизма в стари и нови страни членки на ЕС, центробежните сили в мултикултурните общества и кумулативният ефект от бежанските и мигрантски потоци ни накараха не само да загърбим, но и дори и да забравим романтично-пасторалния европейски политически пейзаж от първите години след падането на Берлинската стена.

Към всичко това се добавиха и последствията от успешния Брекзит, както и напрежението в отношенията с Путиновска Русия след анексията на Крим, а напоследък и с напълно променената и все по-авторитарна Турция на Ердоган, която с всеки изминат ден се отдалечава от критериите за членство в ЕС. Но въпреки всички натрупани проблеми с техните политически, икономически, духовни, морални и дори екзистенциални параметри, ЕС далеч не е загубил своята привлекателност и политическо и икономическо значение. Колкото и да е несъвършен ЕС днес, все още в глобален мащаб не е измислено нищо по-добро като модел за междудържавен съюз.

Кризата на либералната демокрация

Проблемите на ЕС са убедително доказателство за кризата и дори краха на либералната демокрация, основната ценностна и гражданско политическа система на европейското обединение. Демокрация, която се установи след края на комунизма и в т.нар. „Нова Европа“ и която доведе до разширението на изток и на ЕС, и на НАТО. Политическият преход в тези посткомунистически държави, които успяха да реализират евроатлантическата си интеграция, бе свързан преди всичко с единодействието между партиите в политическия център и тези вдясно от него.

С други думи формулата на успеха се дължеше на стратегическия консенсус между либералите и десницата на консерваторите и християндемократите около фундаментални политики и икономически действия, осигуряващи живот по правилата, начертани според върховенството на закона в едно отворено общество и свободна пазарна икономика. Ценностите на този толкова привлекателен европейски цивилизационен модел се основаваше на толерантността към традициите, различията и културите, въплътени в семейството, в религиите и гражданските общности, които формират отделната личност.

В един момент обаче, на „старите“ европейци им писна. Писна им да хрантутят страни членки, които винаги са харчели повече, отколкото са печелили, но най-вече им писна от превръщането на борбата за повече права в непочтена политическа индустрия… Отведнъж те видяха, че малцинствата съвсем не са интегрирани, а живеят в паралелни общества със своите мафиотски кланове и религиозни закони, и контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи. И както отведнъж им писна, така и отведнъж намериха спасението в безплатната дрога на популизма.

Моделът, който доказа своята ефикасност в Европа, който успя да гарантира просперитета, благоденствието и индивидуалните свободи, и от който се ползваха всички идеологии, и либерализмът, и консерватизмът, и социализмът, днес вече като че ли е изчерпан. Няма го и дясноцентристкият консенсус. Водещи политически партии в ЕС отново се връщат към голямата държава, повече или по-малко към Кейнсианството в икономиката и поставят в ценностната си скала сигурността пред свободата. Нещо повече, на много места те не само се съюзяват с популистите, но и се превръщат в техен образ и подобие.

Популизмът като „демократичен антилиберализъм“

Популизмът е емоционална ценностна позиция, стояща отвъд традиционното разделение на политическите позиции на леви, центристки и десни. Популистите по правило предлагат прости решения на сложни проблеми. И пак по правило тези решения изглеждат много евтини, но в крайна сметка струват много скъпо не само на повярвалите в тях, но в крайна сметка и на цялата държава, и на ЕС като цяло. Популизмът по дефиниция е насочен срещу елитите – икономически, политически, културни, академични. Експлоататорите от частния бизнес, корумпираните политици, лекари и съдии, продажните бюрократи – това са все основни типажи, атакувани от популистите.

Популизмът е „загрижен“ винаги за обикновения човек, за човека от улицата и говори от негово име. Гениалната ключова фраза на нашия народен лидер от последните години „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“, ще остане завинаги в историята. Специално за Европа обаче, популистките предизвикателства не са следствие от възхода на антидемократични и авторитарни алтернативи, а произтичат от опасни мутации вътре в самите либерални демокрации.

Популизмът не отправя предизвикателство към демокрацията в качеството ѝ на система, основаваща се на свободни избори. Популистите не само обичат изборите, а както се убедихме, често ги и печелят. Би било грешка да разглеждаме възхода на популистките партии като победа на антидемократични нагласи и позиции. В своята дълбока същност популизмът е „демократичен антилиберализъм“. И именно защото популистите не могат да бъдат охарактеризирани като антидемократични, класическите либерали изпитват огромни проблеми да намерят адекватната реакция срещу популистките предизвикателства.

Каква е ситуацията в България днес?

В разгара сме на предизборната кампания за поредните предсрочни парламентарни избори на 26 март, а политическият пейзаж е доста мрачен. Въпреки някои хипотетични надежди, основно за Реформаторския блок, съществува много голямата вероятност, единствено познатият ни квартет ГЕРБ – БСП – ДПС – Обединените патриоти плюс Марешки със своята „Воля“ да влязат в следващия парламент. А оттам нататък те могат да ни „разкажат играта“ без да им мигне окото. Особено като се има предвид членството на основните три партии в трите най-важни европейски политически семейства – на християндемократите, социалистите и либералите.

И трите партии, за които говорим, обаче, в една или друга степен произхождат от БКП и са дълбоко свързани с нейни бивши репресивни органи. При този генезис и взаимно преплетени обвързаности, нито БСП, нито ДПС и ГЕРБ отговарят като партии в достатъчна степен на ценностните и политическите критерии за принадлежност към съответните европейски политически семейства. На практика, с малки изключения, в това популистко трио няма фундаментални политически различия, а само различни групови икономически и лобистки интереси.

Както и да се самооценяват тези три партии, те (вече) не могат да претендират за идеология от класически тип. Всяко тяхно позициониране вдясно, вляво или в центъра е само „по документи“. Реално те са като облак, който покрива постепенно цялото политическо пространство. На всяка цена тук трябва да причислим и „буреносният облак“, наречен „Обединени патриоти“ с техния, взимащ все по-големи размери „националпопулизъм“.

С други думи, с необуздания си популизъм всички тези партии деидеологизират политиката, убиват политическото в управлението на държавата. А това спира реформите, спира движението на държавната машина. Колелата се въртят, моторът бръмчи денонощно, но на практика стоим на едно място. Шумим, но не правим нищо.

И нещо повече, популистките тенденции, които ще доминират в следващия парламент и правителство, тепърва ще затормозват както изработването на адекватна българска позиция за бъдещето на ЕС, така и подготовката на страната ни за ротационното българско председателство на Съвета на ЕС през 2018 г.

Какво могат да направят опонентите на популисткото статукво оттук нататък?

Първата реакция на подобен въпрос е свързана обикновено винаги с почуда и насмешка – има ли изобщо такива „опоненти“. Има, разбира се и те са не по-малко от една трета от потенциалните избиратели. Част от останалите все още привърженици на по-големите и по-малки десни и дясноцентристки партии от началото на прехода симпатизират на Реформаторския блок. Други са свързани с възникналите около тези избори нови партии и коалиции от типа на Движение ДА, България и Нова Република.

Немалка част от най-активните опоненти на популизма са активни в гражданското общество – в неправителствени организации, в медиите, в културните, академичните и университетските среди. Всичко това са убедени демократи, които никога не биха приели характерното за популизма неглижиране на институциите и институционалните процедури на демокрацията.

Няма да е лесно! Електоралните успехи на популизма в България през последните години са гаранция, че той няма скоро да премине в отстъпление. За общество като българското, популизмът изглежда неизбежен, като единствено членството в Европейския съюз ни гарантира, че няма да се реализират неговите най-екстремни фор­ми. Трябва да сме наясно, че политическата сцена на България изглежда готова за още дълго и тягостно популистко представление.

Колкото и песимистично да звучи всичко това, надеждата и потенциалът за (принципна) политическа промяна няма да изчезне с поредните предсрочни избори. В опит да се потърси смисъла на политиката отново, трябва да се започне формирането на една демократична общност, която под общия знаменател на една нова гражданско-политическа платформа, да продължи да води България по пътя към модерна Европа. Необходимо е разбирането за общи действия и политически намерения, за да може да се оформи и структурира обещаваща алтернатива на партиите на статуквото.

Платформата, около която би могло да се търси антипопулисткия консенсус, предполага буржоазна етика на трудолюбие и отговорност, уважение към собствеността и спазването на закона, придържане към нормите на доверие, почтеност и репутация в договорните отношения, широк спектър от доброволни сдружения, както и децентрализирано вземане на решения. Платформата трябва да защитава преди всичко процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически субекти.

Или с други думи, водещата нишка на всякакъв тип общи действия трябва да бъде върховенството на закона. Вместо заключение ще ви предложа без коментар един много специален цитат, който често съм използвал през годините. Той е от Уилям Бьоткер, роден в Хамбург американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, който през 1916 г. публикува своите забележителни десет принципа „не можеш“, които се радват и днес на огромна популярност. Ето ги:

  • Не можеш да помогнеш на малките хора, като събаряш големите.
  • Не можеш да засилиш слабите, като отслабваш силните.
  • Не можеш да помогнеш на тези, които изкарват прехраната си със заплата, като унищожаваш тези, които им я плащат.
  • Не можеш да помогнеш на бедните, като унищожаваш богатите.
  • Не можеш да не изпаднеш в затруднения, като харчиш повече, отколкото получаваш.
  • Не можеш да създадеш братство между хората, като разпалваш омраза между отделните социални групи.
  • Не можеш да изградиш сигурност от пари, взети назаем.
  • Не можеш да събудиш интерес и ентусиазъм към обществените дейности, като отнемеш инициативността и свободата на отделния човек.
  • Не можеш да постигнеш възход чрез прекомерно и неразумно харчене.
  • Не можеш да помагаш на хората, като постоянно правиш за тях това, което те могат и трябва да правят сами за себе си.

* Статията е подготвена за БГНЕС и е публикувана на 9 март 2017 г.

Advertisements
Публикувано на Гражданско общество и медии, Евроатлантическа интеграция, Европейски съюз, Парламентарна демокрация, Политика, Политически партии, Популизъм, Съдебна система, избори и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s