Каквото и да пише на бюлетината, в неделя отново ще изберем Бойко Методиев Борисов.

Помните ли една крилата фраза на премиера Борисов от първия му мандат? „По-голяма демокрация в тази държава никога не е имало. Всеки да може да говори каквото си иска за управляващите“ Това словоизлияние премиерът направи в края на декември 2012 г. в интервю за телевизия „Канал 3“.[1] Тогава на репликата на Сашо Диков, че българите искат да живеят в нормална държава, а не в тъпа милиционерска атмосфера, която е създадена в момента, Борисов отвърна: „Това са пълни глупости. Считаш ли, че е милиционерска държавата и пред хиляди и милиони хора ти в момента говориш това?. Защо не го говорят там, където има милиционерски държави. Почваш да говориш неща, които не са верни, преди два дни ми си се обадил и казваш, че искаш интервю. Някой да ти е казал какви въпроси да ме питаш, някой да ти е казал, че ако питаш нещо, ще ти вземат камерата и касетата. Никой. Пълна свобода имаш, стоиш пред премиера в момента, задаваш му каквито искаш въпроси и никой не ти пречи. Това е максимумът, никъде го няма това в света. Мислиш ли, че в Съединените щати някой ще отиде при Обама, при Меркел и т.н. без да му кажат – дайте ни въпроси.“

Откъдето и да се погледне този цитат, това си е перфектна класика в жанра „Борисов“. Много вода изтече оттогава. То не бяха протести и контрапротести, то не беше чудо. Смениха се две служебни правителства, минахме през абсурдния от демократична гледна точка режим на Орешарски, Пеевски и пръста на Сидеров, за да стигнем до днешния втори мандат на „живия класик“, до разиграваните от него илюзорни словесни напъни за реална реформаторска политика, до авторитарните му етюди за политическата стабилност и до днешните президентски избори.

Преживяхме една до болка скучна кандидатпрезидентска кампания с абсурдни кандидатури, в която ГЕРБ и БСП продължиха да си играят на „тука има, тука нема“ и да се надцакват около руската тема и бъдещето на АЕЦ Белене, докато „разбирачите“ от последна инстанция – „винаги девственото“ ДПС и големите „хуманисти“ от Патриотичния фронт се пъчеха в обичайната си разкрачена стойка „тук ли си, там стой“. А някъде далеч, далеч долу, в дъното на класирането, някакви романтично-идеалистични кандидати от остатъците на великите СДС-та и НДСВ-та се боричкаха между трите и петте процента в желанието да ни припомнят, че и в България някога е имало истинска многопартийност.

На този доста печален в своята посредственост предизборен фон, най-интересната и забавна политическа фигура по време на кампанията не бе някой от 21-те достатъчно странни кандидати, а самият премиер. „Държавният и партиен ръководител“ се бе развихрил, като че ли ще векува, а всички останали играчи изглеждаха направо рахитични в своята безпомощност пред величието на политическите „Бистришки тигри“. В нажежения медиен въздух около премиера отново и отново се нагнетяваха огромни очаквания, заредени с разнопосочни енергии и надежди за промяна. Едни бяха очакванията днес и съвсем други утре… Никой не можеше да предвиди какво точно ни е подготвил и намислил премиерът и то, както за България, така и за Европа като цяло…

В седмицата непосредствено преди изборите Борисов бе и духом, и тялом във вихъра на предизборната кампания и то направо денонощно. Първо мина през Асеновград, за да обясни каква страхотна магистрала ще има след години до Пловдив. На връщане мина и през самия Пловдив, показа се медийно на обновен булевард, в зоопарка и огледа терени за бъдещи строителства. През следващите дни посети ВМА в София и направи обиколка в Благоевград, където преряза ленти на нова спортна зала, на депо за отпадъци и на санирани блокове. За медиите и поколенията този път остана новата му крилата фраза: „Такава социална политика водим, каквато няма в Европа.“

А сега – шегата настрана! Днес е денят за размисъл, преди утре да облечем новите си дрехи и да отидем да гласуваме за новия си президент. Нови дрехи може и да нямаме, но нов президент ще имаме и без съмнение той ще бъде или г-жа Цецка Цачева, или бившият НАТОвски генерал Румен Радев. От пръв (птичи) поглед, и при двата сценария нищо в сивотата на нашия живот няма да се промени. И точно тук, в този пораженски начин на мислене, се крие най-голямата опасност да се самопрецакаме на предстоящите президентски избори.

Допуснем ли най-авторитетната институция – президентската да попадне в ръцете на една доминирана от БСП лява патриотарска коалиция и то в навечерието на ротационното ни председателство на ЕС и присъединяването ни към Шенгенското пространство, страната ни може да се окаже изправена пред огромни рискове за своето евроатлантическо бъдеще. Един реванш на БСП с евентуалната подкрепа на партии от типа на АБВ, ПФ, АТАКА и ДПС може да промени развитието на България в съвсем друга посока.

Тази пиеса вече сме я гледали и то няколкократно – по времето на Жан Виденов и двата мандата на „легендарния“ Гоце Първанов. И неслучайно в цялата игра е включен и Стефан Данаилов. Големият артист ще ни „помогне“ всичко да изглежда толкова естествено и демократично, особено с евразийските си въжделения… Представете си само колко хора ще се радват, ако се реализира подобен сценарий – от червените бабички до червените барони, през главната прокуратура и младите „леви“ до последния български посланик, агент на ДС…

Вторият възможен и дори (дай Боже) по-вероятен сценарий е г-жа Цецка Цачева да спечели изборите. Подобна беше и ситуацията на предишните президентски избори през 2011 г., когато бе избран Росен Плевнелиев. И тогава, и днес едва ли някой се е съмнявал, че според премиера институциите, процедурите и разделението на властите само затрудняват и поставят препятствия пред поетата от него отговорност да бъде изпълнител и говорител на народните въжделения. И ако все пак Росен Плевнелиев успя да се еманципира по един блестящ начин и да гарантира независимостта на президентската институция, то това едва ли ще се случи при президент Цецка Цачева…

На политически език това ще означава само едно, че с нашите гласове премиерът просто е „закрил“ президентската институция и е извършил „структурни и персонални промени“ в своето правителство. Създал е едно ново министерство на президентските работи и е пренасочил там досегашния председател на парламента. Нищо изненадващо, след като за мандат и половина Борисов преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и където лявото и дясното се оказват (често) от една и съща страна на барикадата.

Да, през последните години по различни обективни и субективни причини България вече не изглежда толкова авторитетно на международната сцена, колкото изглеждаше по времето на приемането ни в НАТО и приключването на преговорите за членство в ЕС. Колкото и да сме умерени в политическите оценки, всички разбираме, че управленският стил „Борисов“ едва ли може да бъде пример за европейска политическа култура. Въпреки огромните икономически и политически трудности обаче, които преживяваме днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция.

И тук стигаме до кулминацията – границите на допустимия компромис при предстоящите президентски избори. Компромисът е абсолютно необходим в политиката. Разбира се, компромис, който не преминава границите на почтеността. Компромис в името на някаква стратегическа цел и взаимно разбирателство. Но да отстъпиш от политически позиции – това е непростим компромис, това си е направо престъпление.

Затова, когато на балотажа, изборът ще бъде само между БСП и ГЕРБ, ние от все още несбъднатото гражданско общество ще си застанем „на всеки километър“ от новите магистрали на Бойко Борисов и няма да се качим на продъненото евразийско корито, в което иска да ни качи скочилият с „червен парашут“ от НАТОвския самолет Румен Радев. Може би мнозина ще кажат, че ще си останем с нашия манталитет на магистрални девици, с който повече от 25 години отдаваме свободата си и политическата си плът на бивши комунисти, мутри и ченгета. А те дори и не ни плащат… И така да е, все пак магистралите водят към Брюксел. А освен това, както казваше покойната ми майка, за всичко си има „Видовден“!


[1] Борисов: По-голяма демокрация в тази държава никога не е имало. http://www.segabg.com/article.php?id=630338

 

Advertisements
Публикувано на Външна политика, Вътрешна политика, Политика, Русия и Европа, избори и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s