Статията е подготвена специално за сайта „Демокрация днес“ и публикувана на 30 юни 2016 г.

Въпреки, че повече от 25 години съм изкушен от политиката, така и не успях да се излекувам от ортодоксалната си наивност. Прекрасно знам, че наивността не е порок, но тя винаги пречи. Особено в днешната българска политика. Тук яркият контраст между обещаното и изговореното от една страна, и реално постигнатото от друга, е не само водеща политическа практика, но е доведен до пълeн абсурд.

Без съмнение, най-важното политическо събитие за 2016 г. са президентските избори, вторите след приемането ни в ЕС. Те все пак са единствените национални мажоритарни избори в България и на това (би трябвало да) се дължи тяхното огромно политическо и обществено значение. И то особено в днешно време, когато резултатите от успешния „Брекзит” разтърсват из основи общия ни европейски дом и поставят под съмнение бъдещето на европейската интеграция.

С присъщата си наивност, още през месец април изразих в една от статиите си огромното си удивление, че официалните кандидатури със сериозна политическа тежест още не са обявени, а имената на спряганите от медиите кандидати са от странни по-странни, като че ли са изтеглени случайно на рулетка в някакво абсурдно българско политическо казино. Многократно повдигах този въпрос през следващите месеци, но вече сме в края на юни, а значими кандидатури така и не са издигнати. И очвидно няма да бъдат издигнати до септември…

Обявяването на основните кандидати месец, месец и половина преди изборите е престъпление срещу авторитета и независимостта на институцията и най-вече срещу личностната роля и характеристика на президента, който по конституция олицетворява единството на нацията и представлява страната ни в международните отношения. Най-опасното при сегашната драматична ситуация в Европа би било да бъде избран президент, който не е подчинен единствено на националните интереси, а е заложник на сложните и противоречиви партийно-политически зависимости, които властват не само в парламента и правителството, но и в съдебната система, олигархичния бизнес и контролираната медийна среда. А точно в тази конюнктурна посока е негласният политически консенсус между парламентарните партии за демонстративно неглижиране на личностния характер на президентските избори чрез обявяване на партийните кандидатури в последния възможен ден.

Колкото повече се разгаря истерията около предстоящите президентски избори, макар и с неназовани кандидати, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива”. Тогава наивно си мислeх, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на НАТО и Европейския съюз, „скелетите от червения гардероб” отдавна ще са изчезнали и ще се радваме на съвсем друг тип политическа култура.

Оказа се точно обратното. Скелетите не само че не са изчезнали, но са облечни отново в плът и кръв, и пътуват до Москва, за да заредят батериите си точно преди президентските избори. И то с политическа енергия от първоизточника – създадената от Владимир Путин партия „Единна Русия”. Просто си представям умилението и носталгията, която изпитват първичните партийни организации на левицата и пенсионерските им клубове от медийните новини около това историческо събитие.

Наистина е „трогателно”, че лидерите на двете леви парламентарно представени партии у нас – БСП и АБВ се срещнаха не къде да е за първи път, а в Москва, най-подходящото място за сближаването им преди предстоящите президентски избори. Не е ли показателно, че Корнелия Нинова и Георги Първанов са защитили едни и същи тези пред делегатите на 15-я конгрес на Единна Русия – европейските санкции върху Москва да бъдат свалени незабавно. Очевидно, в тази посока ще бъде моделиран профилът на обединената ляво-патриотична кандидатура, която „случайно” ще изскочи след (предрешеното) вътрешно партийно допитване в БСП.

И така стигаме до управляващото мнозинство. Вече успяхме да се убедим, че претенциите на всички тези партии и партийки, коалиции и колицийки, обикалящи около хранилката на ГЕРБ да проведат очакваните реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) изглеждат най-малкото сюрреалистични. Повече от очвидно е, че те нямат и политическата нагласа да се обединят около една достойна обща дясна кандидатура за президентските избори. Ако я имаха, нямаше да „откажат” успешния действащ президент Росен Плевнелиев от напълно стественото му кандидатиране за втори мандат.

Но както се казва в някои „реалити формати” – не сменяйте програмата, защото „най-интересното тепърва предстои”. Кастингът за единната президентска кандидатура на т.нар. „Реформаторски блок” тече с пълна сила и както при другите партии, ще приключи не по-рано от септември. Човек трябва наистина да разполага със свободно време и с чувство за политически хумор, за да проследи всичко, което се случва в този жужащ „мравуняк”, обединяващ „мравките и люспите”, останали от СДС-та и НДСВ-та, БЗНС-та и ДПС-та. Много са симпатични, особено с амбициозния си и наперен „Грждански съвет”, но амбициите им далеч не са пропорционални на политическите им възможности.

Колкото до ГЕРБ, при тях (както обикновено) всичко е ясно, стабилно, спокойно и под контрол. Както благоволи да ни информира Цветан Цветанов, ГЕРБ е в най-добрата си кондиция досега от своето основаване и президентските избори трябва да бъдат спечелени от ГЕРБ убедително. „Спечелването на тези избори означава стабилност за ГЕРБ, за кметовете от ГЕРБ, за правителството на Бойко Борисов, за България“, подчертава зам.-председателят на партията и допълва, че партията е в пълна готовност за изборите и в момента протича процес на изработване на агитационните материали. Разбира се, за кандидата на ГЕРБ няма нито дума… Какво тук значи някаква си личност, след като слоганът и стратегията на кандидат-президентската кампания кампния вече са уточнени. Да се смееш ли, да плачеш ли?

Казвал съм го много пъти, но ще си позволя да го повторя. Напоследък в българската политика е много модерна тезата „не е морално, но е законно”. Всеки знае какво се има предвид – включените в политическия процес партии и личности могат да правят каквито си щат манипулации, важното е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство за легитимирането на съответното решение. Липсата на чувство за мярка е основният проблем на днешния политически елит. Никой не се замисля за морала в политиката. А точно моралът обединява нормите, които регулират политическите взаимоотношения на базата на разбиранията за добро и зло, допустимо и недопустимо. А именно от тази гледна точка, манипулативното обявяване на кандидатите едва ли не заедно с откриването на предизборната кампания може и да е законно, но е дълбоко неморално и политически несправедливо. Но кой се интересува от справедливост днес, освен някои дисиденстващи либерали на свободна практика, като наивният автор на този текст.