За министрите, които си отиват и посредствеността, която винаги остава!

Отношението ми към политиката винаги е било твърде емоционално, поради което нарекох и блога си „За политиката с пристрастие“. Специално се интересувам от представителите на академичните среди и неправителствения сектор, които са поемали и са готови да поемат различни политически отговорности. Огромен риск, особено днес, при екстремно ниското ниво на българската политическа култура, при ширещия се популизъм и патриотарските вълни, които заливат на талази политическото и медийното ни пространство.

Неслучайно, точно най-изявените личности в правителството „Бойко Борисов 2“ Христо Иванов и проф. Тодор Танев бяха първите, които загубиха постовете си. Ярката им индивидуалност, високата им професионална компетентност и модерните им реформаторски възгледи станаха жертва както на посредствената административно-политическа среда, която ги заобикаляше, така и на патетично прокламираната теза на премиера за „политическата стабилност на всяка цена“.

Едва ли обаче, щях да се реша да напиша тази статия, ако на 29 януари не бях попаднал на тлъстото заглавие с черни букви от по 2 сантиметра на челната страница на вестник „24 часа“ със следното съдържание: „Борисов освободи народа от игото на Танев“. С такъв невероятен медийно-политически кретенизъм не бях се сблъсквал отдавна. Тук си заслужава да цитирам големия Атанас Славов (1930 – 2010): „Непрекъснато трябва да сме под напрежение, както при Илф и Петров, където имаше един, който изпращаше телеграми с идиотско съдържание, например „Графинята тича с изменено лице към вира“. Та българският народ е точно в това положение – тича с изменено лице към вира. Всички крякат с изпъкнали очи и не знаят къде отиват…“

Както многократно е казвал и самият проф. Тодор Танев, за толкова години, нито партийните централи, нито отделните политици имаха ясна идея накъде вървим и какво правим. И то, защото партиите мислят само за следващите избори, а няма стратези, които да мислят за следващите поколения. Прави чест на премиера оценката му за проф. Танев като „изключително ерудиран човек с безупречна репутация в образователната система и научните среди“, както и желанието му да до го използва като съветник при реформите на професионалното образование. За съжаление обаче, след критиките на ГЕРБ и РБ, че министърът не е успял да комуникира с обществото управленските си намерения, подобни комплименти звучат като „след дъжд качулка“.

След всичко, което се изговори и изписа през последните дни за проф. Танев, си задавам логичния въпрос колко ли са депутатите, министрите, служителите в подопечното му министерство или кметовете, специалисти по „турското робство“, които знаят какви са научните и политическите интереси на проф. Танев. Колко от тях са чели, разлиствали или поне са чували за неговите книги „Политическата култура“ (2001 г.), „Политическите стратегии“ ( 2003 г.) и „Държавничеството“ (2013 г.). Забележителни трудове с огромно значение за днешните ни политически проблеми.

В книгата си „Държавничеството“, в главата „Държавниците сами по себе си“ проф. Тодор Танев пише: „Големият въпрос е съществува ли изобщо системно понятие за държавничеството като нещо отделно и нещо важно, или е вярно, че става дума просто за похвален епитет?“.[i] Според него държавниците са онези политици, които са съсредоточили дейността си изключително върху държавното управление и забележимо по-малко върху партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. Те са тези политици, които проектират протяжните хоризонти пред цялостното обществено развитие и управляват макропроцесите, които водят нататък. „Властта за политиците-партийци е цел, за държавниците тя е средство“.

Очевидно трябва да дойдат наистина критични моменти за държавата, за да се оценят по достойнство качествата и капацитета на един политик като държавник. Отново ще цитирам проф. Танев: „Положителният ефект на кризите за по-пълноценно държавническо управление е добре известен. Даже понякога изключителните успехи на отделни държавници се обясняват тъкмо с положителния ефект на кризите, от които трябва да се излезе“.

С проф. Танев се запознах лично през 2013 г. Току що бях приключил работата по новата си книга „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски“ и го поканих да стане автор на предговора. След като прегледа ръкописа, той се съгласи, замина за Великден в любимия си Дуранкулак и се върна с един великолепен текст, озаглавен „Архитектура на съгласието“. Ето няколко характерни заключения от този предговор: [ii]

„…Държавната стратегия е дълъг път на нацията към себе си, а не крайна цел, колкото и голяма да е тя. Стратегията е единственият инструмент, който може да произвежда „чудо“, както германското, японското или южнокорейското чудо след унищожителните исторически периоди. България най-после излезе от Втората световна война със затварянето на един 100 годишен исторически цикъл, започнал с обявяването на пълната Независимост в Търново през 1908 г. и завършил с подписването на присъединяването към ЕС в Люксембург през 2005 г….

…Голямата драма на този процес е в отстъплението, което стратезите на промените допуснаха в най-първите години на демокрацията: Ако в началото след 1989 г. властимащите бяха решили да постъпят като в Германия – да блокират незабавно досиетата и да започне проверка или лустрация, всичко би се развило по друг начин. За съжаление всичко оттук нататък протече половинчато, включително срещата ни с Царя…

…Оправдавам допуснатите пропуски с историческия момент, с неподготвеността на всички без няколко функционери от времето на еднопартийния режим, които трансформираха политическата си власт в икономическа, а сетне обратно – придобитата икономическа в нова политическа. Предоверяването на активисти от миналото беше продължение на грешката, с която започнаха промените.“

За мен като автор бе огромна чест, че проф. Танев не само написа предговора, но и направи едно великолепно изказване при представянето на книгата, което бе публикувано на сайта на Либералния институт за политически анализи (ЛИПА). [iii] Ето и един цитат от това изказване, което днес звучи по-актуално от всякога:

„…Но нито времето, нито силите, нито визионерството стигнаха за произвеждането на истинска стратегия за България. Стратегията е път, а не крайна цел. Малкият ход стига по-далеч от всяка цел. Никой български ръководител не виждаше постоянното движение, влизането в ЕС се възприемаше като най-голяма крайна цел. Грешка. Влязохме в Европа като успелият да догони последния вагон на изнизващ се от гарата влак, свлякъл се на пода без дъх. Формално членство? Европа не е крайна, а начална гара. Какви са истинските задачи, които тепърва трябва да бъдат следвани? Никой от лидерите никога не каза какво се прави оттук нататък. Това поставя под въпрос лидерството: който стои отпред не е задължително лидер…

…Следващата крачка след приемането ни в ЕС може да бъде само една: ясен български курс в ЕС. Колкото успеем – все е за добро. За да се движиш максимално напред ти трябва цел, близо до неосъществимата. Отличниците в Европа така постъпват, това е секретът на техния успех, такъв е бил секретът и на българския успех през ХІХ век. След зловещото изхвърляне на една малка страна от европейското семейство през 1918 г., днес, малко преди 2018г., е време да започнем работа, така щото 100 години по-късно България да е в диаметрално противоположното положение – видима, нужна и незаменима в европейския дом. Не говоря за първа сила, а за ускорено движение по правилен курс вместо лашкане без ход в открито море. Това е последен голям шанс за всички ни: ако го пропуснем, перспективата е тихо демографски да се претопим в следващите десетилетия и да не знаем какво ще се случи с гробовете на предците ни и нашите собствени гробове само след 3-4 десетилетия.“

И точно такава личност като проф. Танев да стане жертва на една евтина дирижирана националпопулистка патриотарска кампания по линията „турско робство – османско владичество – национални светини“. Наистина сме уникална държава, след като се опитваме да изграждаме ценностната система на младото поколение около манипулативно представени исторически реалности от 19-ти век. И тъй като става дума за образование, ще завърша с един цитат от забележителния журналист Джанюариъс Макгахан, който посещава България след потушаването на Априлското въстание като специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“. Цитатът е от репортажа му „Образцов български град“ от 25 август 1876 г.:

„…Тук, в Сливен имаше две обширни училищни сгради и две по-малки, способни да приемат заедно около хиляда ученици. Девическото училище бе нова и красива сграда… То бе снабдено с пълен асортимент от географски карти, глобуси, обикновени математически и астрономически инструменти, с геологически и ботанически таблици. Бях учуден да видя толкова добре организирано училище, с всички модерни прибори в това отдалечено селище, в тоя почти неизвестен край на Балканите…

Общият извод бе, че българският град Сливен може да се сравнява както от образователна, така и от всяка друга гледна точка с всеки английски или френски град от същата големина. Трябва да се напомни също така, че всичко направено от българите за образованието почива на доброволни начала – без да бъдат ръководени от министерство на образованието или пълномощници, изпратени да прилагат наредбите на парламента и да насилват своите деца и да ги пращат на училище. В цялата страна училищата се издържат от данък чрез самооблагане. Всяка неделя в черквите се събират допълнителни доброволни вноски…“

Така е било организирано българското образование по време на турското робство, иго или владичество… Днес, около век и половина по-късно, не само сме граждани на свободна и независима държава, но заедно с Англия и Франция принадлежим към една и съща политическа и икономическа общност, наречена Европейски съюз. А дали и днес българският град Сливен може да се сравнява както от образователна, така и от всяка друга гледна точка с всеки английски или френски град от същата големина? Имаме си и министерство на образованието, и парламент. И то какви! Нека те да ни кажат!


 

[i] Тодор Танев: „Държавничеството“, стр. 228, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2013 г.

[ii] Тодор Танев: „Архитектура на съгласието“, предговор към книгата на Аспарух Панов „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски“; стр.12, Издателство „Изток – Запад“, София 2013 г.

[iii] Изказване на проф. Тодор Танев при представянето на книгата на Аспарух Панов „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски“ http://www.lipa.bg/events/read/280/

 

Advertisements
Публикувано на Държавни институции, Евроатлантическа интеграция, История, Образование, Политика и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to За министрите, които си отиват и посредствеността, която винаги остава!

  1. Jordan Kissjov каза:

    Очевидно Проф. Танев има качества, които като министър не можа да покаже. След като внимателно прочетох написаното мисля, че обществото само загуби от неговата смяна. Жалко, че такива начетени, макар и „странни“ хора, не се вписват в съвременния бългаски пейзаж, доминиран от наглост и корупция.

    Liked by 1 person

  2. Dimitar Ribarski каза:

    Поздравления господин Панов!
    шофьора на таксито 🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s