Статията е публикувана във вестник „Дневник“ на 23 август 2006
На прага на ЕС на талази ни залива отвратително лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма. Ако всичко се свеждаше до спомени за „евтиното кебапче и българската роза“, щяхме да го преглътнем някак си. Но тук става дума за сериозна и целенасочена пропаганда. Едва ли е случайно, че вестниците и телевизиите отделят все повече място на публични изяви на „придворни интелектуалци“ от Живково време, които отново се изживяват като „духовни бащи“ на нацията и продължават да ни учат на „демократично“ политическо поведение. Нещо повече, след гротеската с възстановяването на детската асамблея „Знаме на мира“ бяхме принудени да изтърпим и лигавите вариации на тема „бригадирско движение“. Да не говорим за разиграващата се (за кой ли път) „мелодрама“ за „доблестните“ сътрудници на Държавна сигурност, които „защитавали националните интереси“.
Обръщам специално внимание на тази пошла реанимация на „социалистическите духовни ценности“, защото темата за реставрацията на комунистическата (без)духовност като антитеза на културната глобализация е изключително важна и деликатна за „културния подход“ към политиката. Когато говорим за развитието на нова политическа култура и субкултура, когато се опитваме да анализираме (или поне да опишем) радикалните обществено-политически промени, в които участваме като свидетели или модератори, неминуемо се сблъскваме с кризата на идентичността в посткомунистическото общество. Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейска философия и да ги напаснеш на новите реалности, отколкото да извисиш духа си до нивото на осмислената глобална свобода. Чел съм много публикации на тема „реставрация на комунизма“, но един текст ми е направил изключително силно впечатление. Това е лекцията на президента д-р Желю Желев „Завръща ли се комунизмът?“, изнесена в Берлин на 22 септември 1995 г. и публикувана в сборника „Интелигенция и политика“. Тя е написана през най-мрачния и зловещ период на прехода, по време на управлението на Жан Виденов, но звучи актуално и днес: „Реформаторската политика тайно се заменя с връщането на стари комунистически практики… Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални… Връща се езикът на стария режим. Оня безсубектен дървен език, от който лъха на мухъл и казионен оптимизъм… Връща се подозрителността към Запада. Културната толерантност се подменя с насаждане на ксенофобия и с разбуждането на една шпиономания, която ни връща в атмосферата на 60-те години… Но най-важното, което се връща, е усещането, че от нас, от ние, народа, нищо не зависи …“
Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но това не ни е достатъчно. Комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като липса на елементарна инициативност и неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна ръка“ и още по-силна мафия, и омраза към цигани и турци, но преди всичко към американските военни бази. С една дума, до много голяма степен комунизмът все още определя нашата „духовно-културно-политическа идентичност“. Този непознат в Централна Европа и типично български „културен феномен“ е описан и анализиран в цялата му дълбочина във великолепната книга на Юлиян Генов „Защо толкова малко успяваме“: „За да отговори на предизвикателствата на глобализацията, българското общество трябва в движение да реши и проблемите на своята модернизация, прекъсната от почти петте десетилетия съветски социализъм, през които главната движеща сила в развитието… беше държавата. По-точно това беше държавата, слята със структурите на управляващата партия.“
Още по-директен в изказа си е Калин Манолов в брошурата си „Комунизмът“: „За да оцелее и се съхрани, България трябва да забрави мухлясалите комунистически митове и безумните социални утопии, които й тежат като камък на шията.“
Именно в нестаналата декомунизация се крие и основното вътрешно противоречие на българския преход. Той е успешен и във вътрешната, и във външната политика, и в икономическата, и в (гео)политическата област. Макар и бавно и мъчително, се променя и политическата култура, но кризата на идентичността на българското общество далеч не е преодоляна. Нещо повече, тя е в разгара си!
*Заглавието е заемка от статията на Инес Гайпел „Малка, сива, гадна ГДР“, публикувана във в. „Ди Велт“ на 10 юни 2006 г.
Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.
Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия
За политиката с пристрастие 