Статията е публикувана в dnevnik.bg на 15 юли 2012
В „Прочит на историята“ публикуваме част от разговора с Евгени Силянов – професионален дипломат и журналист, на Аспарух Панов. Интервюто е публикувано в „Демократически преглед“ /1998/ и в в книгата „Между емоциите и реалностите на прехода“ на автора. То е направено през 1995 г., когато Силянов е на 88 години. Две години по-късно той почина в Париж. След чести и дълги срещи със Силянов Аспарух Панов го характеризира като човек с изключителна ерудиция, невероятна обща култура и феноменално познаване на българската и европейската история. Освен това – с аристократични обноски, фино чувство за хумор и младежки дух.
А как стигна до външно министерство и дипломацията?
– Във всеки случай не чрез правото. Това, което обичах като юрист беше частното право, а не международното. Това беше правото, което е тъй далеч от дипломатическата служба и никакво влечение нямах към дипломацията, защото – бях може би наследил от баща ми това мнение- дипломацията се смяташе, че е малко несериозна работа в оная епоха, особено за интелектуалец като баща ми. И много ми допадна частното право. Аз бях много силен по частно право и това ми харесваше. То включваше най-значителните юридически материи – гражданско право, контракти и задължения, наследствено право – или с други думи гражданският кодекс на Наполеон от 1804 г. Този интерес към правото може да изглежда чуден на хората, израснали при комунизма, тъй като комунистическата система не се подчиняваше на общоприетите юридически принципи и норми.
Следвах право естествено в Париж. Не можеше да бъде и другояче, след всичко, което ти разправих до сега за атмосферата в семейството ни. Но за дипломация не бях помислял. В средата на родителите ми всички предпочитания бяха към литературата, към занимания, свързани с духовния мир. (Доста по-късно разбрах, че баща ми е бил вътрешно доволен от влизането ми в дипломатическата кариера).
Когато завърших образованието си в Париж, три години продължаваше следването, главният секретар на Училището за източни езици Леон Болио, автор на една великолепна българска граматика, по своя инициатива ми предложи стипендия, без да съм я искал. И така правих една година допълнително докторат. През тази година обаче, излезе обява за конкурс в министерството на външните работи. Майка ми се беше уплашила, че мога да реша да остана във Франция завинаги и пристигна внезапно в Париж. „Виж какво, ми каза тя, ти никой път няма да се научиш да ставаш рано, съдебните заседания за теб ще бъдат посред нощ, сега тъкмо има конкурс и дипломацията за тебе ще бъде един занаят, който ще ти позволи да живееш съобразно с вкусовете си. Освен това ще можеш и често да пътуваш, което толкова обичаш.“ Така напуснах Париж и се върнах в София. Не вярвам, че родителите ми са си мислели същото, което са ми повтаряли хиляди хора, че съм роден за дипломат – всичко това е една глупост. И така се явих на конкурса, знаех френски много хубаво, това беше тогава много важно. Класирах се втори от 14-15 кандидати за четири места. Това беше през трийсет и първа година, есента. Обаче , всичко много се бавеше и ни назначиха чак в края на пролетта – трийсет и втора.
С какви професии бяха кариерните дипломати във външно министерство преди 1944 г.? Какво бяха завършили? Как се постъпваше на работа в министерството?
– Една предварителна уговорка, която важи за почти всички нормални държави – когато се говори за кариерни дипломати, се имат пред вид само хората, постъпили на служба направо от университета и започнали служебния си път като аташе в посолство.
Още през 1907 г. бе приет един закон, предложен от Малинов, затова как да се назначават дипломатите. Законът предвиждаше назначаване за всички, това важеше от начинаещи до чин съветник чрез много строг и обективен конкурс. Имаше правилник, уточняващ въпросите на конкурса, които бяха преди всичко езиците, и то, главно – френски. Втори език даже не се търсеше. Е, ако някой знае английски толкоз по-добре, обаче френският език беше езикът на дипломацията – не важеше нито немски, нито английски. И всички дипломати между седма и петнайста година, навярно без почти никакви изключения, бяха назначени по този законов път. По време на войната някои хора, бяха убити, други напуснаха като се върнаха, поеха друг път и прочие, тогава в следвоенния период в министерството постъпиха нови хора – някои с по-висок ранг, но всички минаха конкурс.
И едвам в „земеделско време“ бяха назначени хора без конкурс като секретари, съветници и аташета. По-късно, след 30-та година, практиката отново се възстанови и всички абсолютно бяха назначавани с конкурс. Колкото до образованието на кандидатите, в закона беше казано, че може да се влезе в министреството само с юридическо образование. И когато по Кьосеиваново време се откри, че има няколко души, които са завършили например държавни науки, но не и право, той с един замах ги уволни. На някои дадоха възможността да завършат допълнително право. Такъв беше Паскалев, който работеше в Брюксел. Пратиха го, не помня къде, да свърши право. Свърши право и го върнаха в министерството. В този период като дипломати бяха назначени например четирима-петима души от Дирекция на печата, защото бяха с правно образование и бяха вече на служба в министерството. (Дирекция на печата беше тогава в министерството), Кьосеиванов ги направи дипломати, а уволни един куп хора. Между другото уволни дори един от братята Данчови, които направиха тази толкова прочута енциклопедия.
В днешно време /90-те години на миналия век – бел. ред./ много се спекулира с въпроса за кариерните дипломати. Повечето от хората, които сега работят във външното министерство, са завършили дипломация в Москва. Може ли при днешните условия те да претендират, че са кариерни дипломати? До края на 89-та година ти не си имал никакви контакти с наши дипломати в чужбина. Сега вече посещаваш посолството ни в Париж. Какво ти е впечатлението от „новото лице“ на българската дипломация, от хората, които не са били кадри на Външно министерство, не са завършили в Москва и идват от други професии.
– По този въпрос съм мислил много. Чел съм статиите по тази тема в българския печат, между които и твоите. Старата идея, която комунистите искат да прокарат за така наречения професионализъм на сегашните дипломати, е очевидно не само погрешна, тя напълно противоречи на преследваната от новата ни външна политика цел. Образованието на днешните дипломати (аз напълно се абстрахирам от това, че бяха задължително комунисти по партия) в никакъв случай не може да се смята за преимущество. Струва ми се, че не може да бъде даже полезно, бих казал, че може само да им вреди в тяхната дейност.
Защото положението е много просто. През цялото време на комунистическия режим, във всички комунистически държави и най-много в България никой, даже и комунистите, не би могъл да ми каже, че е имало българска независима дипломация и дипломатическа политика. Външната политика, както е изрично установено в доктрината на Брежнев, това е политиката на съветския блок. Така че българите, които са формирани в една чужда държава, в един факултет, специализиран, за да прави „съветски тип“ дипломати, и които са на същата скамейка със съветските студенти – те не могат да усвоят друго, освен целите на съветската дипломация и външна политика и пътищата за нейното осъществяване. Тогава това е било целесъобразно за БКП, защото тя следваше изцяло същата съветска политика и всичко друго се смяташе за вражеско обкръжение.
Преди 2-3 години ми се струваше, че въпреки своята съветска подготовка някои български дипломати, които могат много добре да се приспособяват и обичат отечеството си, биха могли да провеждат тази политика, която е ценна за България. Но днес съм убеден, че те не могат – първо, те не са формирани за контакти и влияние върху Запада, защото те са учени да го възприемат като вражеска среда. И после, все пак, самият им интерес е такъв, че, ако отново Русия добие голямо международно значение, те ще бъдат в едно по-добро положение. Тяхната политика ще бъде по-защитима и т.н и т.н., отколкото ако Западът вземе връх.
Затова ми се е струвало, че в тази област – ти говориш за професионализъм – да се счита, че те са професионалисти, защото са завършили в Москва, е напълно погрешно. Защото ако бяха завършили биология или физика в Съветския съюз – тогава няма никаква пречка, те щяха да бъдат само изостанали в своята специалност. Но когато те отиват и следват, за да учат Брежневата доктрина , за какво може да им служи днес това образование, когато комунизмът бе пометен в цяла Европа, никой не може да разбере.
В София в комунистическо време се образуваха всички видове училища, които може да има. Но единствената школа, която не се създаде, това бе дипломатическа школа. Ясно бе, че България нямаше нужда от собствена дипломатическа школа. Защото нямаше собствена дипломация и външна политика. През моите студентски години имаше пет факултета в Софийския университет, днес те са много повече и какви ли не други висши училища има, но дипломатическа школа не бе създадена…
В последно време българските комунисти промениха своето отношение към Запада, към неговите институции и общности. Те „грижливо“ разделиха НАТО от Европейския съюз, към който имат финансов интерес. Но спрямо Североатлантическия съюз те се изказват открито против, с типичния си заплашителен жаргон и окончателно са избрали своя път. В положението, което се намират днес, те живеят само с мисълта, че Русия не е пропаднала като огромна световна сила, че ще дойде ден, когато тя отново ще диктува световната политика…
Ти си прав, че не съм стъпвал в българско посолство в комунистическо време, дори не минавах по съседните улици. За съжаление контактите ми с новите дипломати са епизодични, само в Париж и един път заедно с теб в Страсбург, но съм с много добри впечатления и от Симеон Ангелов (българският посланик в Париж – б.А.П.), и от Светлозар Раев (българският посланик към Съвета на Европа – б. А.П.) На Ангелов дори съм казвал, че неговата крайна скромност и резервираност не беше уместна, защото той е наистина на нивото на кариерните дипломати от миналото, с изключение може би на Кьосеиванов и Константин Баталов и тези, които бяха политически лица и имаха вече своя престижен облик.
Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.
Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия
За политиката с пристрастие 