Преодоляването на шенгенските бариери започна още в края на 1989

Статията е публикувана във в. „Капитал“ на 14 април 2001

Ако има област в раздирания от противоречия и негативизъм обществен живот след 1989 г., в която да сме постигнали нещо действително значимо, това е външната ни политика. Отпадането на шенгенските визови ограничения, оптимистичният ход на преговорите за членство на България в Европейския съюз и демонстративната положителна оценка на Европейската народна партия за външната ни политика са безспорни успехи, които напоследък заслужено повишиха позагасналото ни национално самочувствие. Но нека не забравяме, че това са само поредни етапи от една цялостно променена, независима и разкрепостена външнополитическа стратегия вече с единадесетгодишна история. Да се твърди, че заслугите са единствено на правителството на Иван Костов и че след 1997 г. сме свидетели на едно ново, едва ли не фундаментално начало в международните ни отношения, е не само предизборен популизъм и политическо късогледство, това просто противоречи на националните ни интереси.
Нека само си припомним, че първи признахме независимостта на Македония, Хърватия, Словения и Босна и Херцеговина още на 15 януари 1992 г., с което не само поставихме началото на принципно новата си балансирана балканска политика, но направихме и първата демонстрация на дипломатически действия в духа на европейските стандарти при конфликтна ситуация на Балканите, принцип, който спазваме и до днес. Нещо повече – за бързото признаване на Македония и от страна на Турция, и на Русия немалка роля изиграха и високата ни дипломатическа активност, и успешното лобиране лично от страна на президента Желев.
Още на 7 май 1992 г. България бе приета за 27-и пълноправен член на Съвета на Европа непосредствено след Унгария и Полша и далеч преди страни като Словения, Румъния и прибалтийските републики. Този огромен успех бе последван от едно много авторитетно българско председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа от май до ноември 1994 г., започнато от външния министър Станислав Даскалов и завършено от министър Иван Станчов. Точно по време на българското председателство бе изработена в окончателен вид и открита за подпис Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Днес за съжаление се наблюдава подценяване на значението на Съвета на Европа. Управляващите не само се отнасят пренебрежително към критиките на тази толкова авторитетна международна организация срещу юридическите ни недомислици при организацията на обществените медии и съдебната система, но вече няколко години целенасочено не се изпраща посланик в Страсбург.
Поканата за преговори за редовно членство на страната ни в ЕС наистина е един от най-значителните външнополитически успехи на правителството на Иван Костов, но подготовката за него започва още от 1990 г. и продължава до днес с подкрепата на всички парламентарно представени политически партии и държавни институции. Преговорите за асоциирано членство в съюза започват на 2 април 1992 г., а на 8 март 1993 г. в Брюксел се подписва “споразумението за асоцииране на България към Европейските общности и временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси”. Това споразумение е ратифицирано от Народното събрание на 15 април с.г. и от Европейския парламент – на 27 октомври, а влиза в сила на 1 февруари 1994 г. Зад тези сухи цифри се крият огромен брой двустранни и многостранни срещи и разговори, продължителна дейност на много правителствени и парламентарни комисии, деликатни преговори за сближаване на законодателството. Усилия, които по нищо не отстъпват на водените днес преговори за пълноправно членство.
Многократно бе лансирана тезата, че далновидната българска позиция по военната акция на НАТО в Косово през 1999 г. е изиграла ключова роля за започването на преговори за пълноправно членство в ЕС. Колкото и важна да бе нашата подкрепа на действията на НАТО, тя бе само една брънка от веригата събития, които в логична последователност формираха стратегическата западна оценка спрямо българската външна политика. Тук трябва да се споменат светкавичната и изключително точна реакция на българския президент д-р Желев към опитите за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат на 19 август 1991 г., признаването на независимостта на Русия още преди формалното ликвидиране на СССР (22 октомври 1991 г.), твърдата и последователна политика на президентската институция за членство на България в НАТО. Между 1994 и 1997 г. тази политика бе провеждана при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на външното министерство, при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-ото НС и при тогавашната необяснима пасивност на ПГ на СДС.
Този списък на авторитетни външнополитически ходове може да бъде продължен с позицията на България по отношение на войната в Залива през 1990 г., с подкрепата (отново главно от страна на българския президент) на въздушните удари на НАТО по време на войната в Босна, с развитието на стратегията за инфраструктурните проекти на Балканите, довела до т.нар. президентска инициатива за коридор номер осем, в която се включиха президентите на Албания, България, Македония и Турция, подписали т.нар. нюйоркска декларация от 22 октомври 1995 г. Особено високо международно признание получи България и за своята европейска политика по отношение на малцинствата. На фона на зловещите войни и етнически чистки в бивша Югославия, както и на днешните проблеми в съседна Македония България въпреки огромните икономически проблеми демонстрира висока култура на междуетнически взаимоотношения и впечатляваща толерантност.
Днес за реализиране на националните ни интереси голяма роля играят и международните изяви на политическите ни партии. Блестящият шоуспектакъл в подкрепа на СДС, разигран от европейските християн-демократи по време на срещата на Европейската народна партия в София на 5 април т.г., бе доказателство за важността на партийната външна политика. Но и в тази деликатна област на международните отношения историята не започва и не завършва със СДС от 1997 г. Ако вече наистина можем да говорим за европеизация на политическото ни пространство и за оформяне на християндемократическа (консервативна) десница, социалдемократическа левица и либерален център, трябва да отдадем дължимото преди всичко на старите традиционни партии, възстановени след 1989 г., като Българската социалдемократическа партия (БСДП), Демократическата партия (ДП) и Радикалдемократическата партия (РДП). Тези три партии имаха своята ясно дефинирана европейска идеологическа идентичност и поддържаха съответните активни международни партийни контакти от самия момент на възстановяването им. БСДП възстанови членството си в Социалистическия интернационал още през май 1990 г., ДП стана пълноправен член на Европейския демократичен съюз на 1 октомври 1992 г., а РДП бе приета за член-наблюдател на Либералния интернационал през 1991 г. и за пълноправен член на 8 септември 1994 г. Когато новоизлюпената партия СДС след 1997 г. реши да заплюе за себе си християндемократическата идеология, БСП през 2000 г. най-сетне направи първите плахи пируети към социалдемокрацията, а ДПС започна все по-сериозно да се обвързва с либералнодемократичните ценности, българският партиен път към Европа отдавна вече бе трасиран за тях от старите традиционни партии ДП, БСДП и РДП.
Не бих желал с този анализ по някакъв начин да омаловажавам международните ни успехи през последните четири години. Убеден съм обаче, че присвояването на външнополитическите постижения от една партия, от едно правителство или от едно парламентарно мнозинство ги омаловажава, свежда ги до елементарна партизанщина, което не е в интерес на страната ни. Популисткото използване на външната политика в предизборна ситуация е признак на ниска политическа култура, на неизживени комплекси, твърде чужди на европейската политическа практика. Прекрасно е, когато българският министър-председател преминава заедно с петима европейски колеги по моста между НДК (символ на времето на Людмила Живкова) и хотел “Хилтън” (символ на новото време на европейска интеграция). Но още по-прекрасно ще бъде, когато същият министър-председател в името на приемствеността във външната политика и християндемократическия морал мине по този мост заедно не с чуждестранни политици, а например с първия демократично избран български президент и с лидера на ДПС. Защото, ако наистина искаме да бъдем европейци, след като преодоляхме шенгенските бариери, следва да преодолеем и бариерите вътре в нас.

Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.

Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s