Статията е публикувана в dnevnik.bg на 06 февруари 2002
Улисани около бурните страсти на вътрешнополитическия ни театър, медиите отминаха тихомълком едно симптоматично европейско събитие – триумфалното завръщане на бившите комунисти от ликвидираната преди 12 години ГДР на кормилото на властта в Берлин. Новоизбраният берлински парламент вече утвърди червено-червената управляваща коалиция между Германската социалдемократическа партия (ГСДП) и Партията на демократичния социализъм (ПДС), преименуваната комунистическа партия на вече несъществуващата ГДР. В коалиционното правителство на управляващия кмет Клаус Воверайт влизат 8 министри (сенатори), от които пет социалдемократи и трима бивши комунисти.
В Берлин се случи това, което в европейските посткомунистически страни отдавна е факт. Опирайки се на икономическата си мощ и информационните лостове на вече бившите тайни служби, старите комунистически елити с лекота прескочиха в новото време на демокрацията и играят водеща роля в управлението на своите държави. За Германия обаче това не е обикновена политическа изненада, а „един черен ден в нейната история“ (според авторитетния „Ди велт“). За разлика от Източна Европа, тук през 1989 г. с един замах бе ликвидирана не само всесилната политическа полиция ЩАЗИ, но и самата изкуствена държава ГДР. Германия разполага с напълно достатъчен икономически, политически и човешки ресурс, за да моделира бъдещето си и без участието в управлението на абсолютно компрометираните стари комунистически кадри.
„Това са правилата на демокрацията“, ще кажат някои. И наистина от гледна точка на конституционните норми червено-червената сделка е юридически перфектна. Още повече, че резултатите на ПДС в Берлин наистина са фрапиращи. Тя е трета политическа сила с 33 мандата в 141-местния парламент, като в източната част на града получава над 48% от гласовете. Какво толкова изненадващо има тогава в коалирането на най-силната лява партия от Запада с най-силната лява партия от Изтока, която отдавна е загърбила своето комунистическо минало. Да, но тази логика е твърде примитивна. Най-малкото, защото икономически министър на световния град Берлин вече е не някой друг, а небезизвестният Грегор Гизи, чиято дейност като сътрудник на ЩАЗИ бе на практика доказана от комисията по имунитета в германския Бундестаг. Малко вероятно е да се очаква, че точно политици от този тип и от тази партия, която доведе до банкрут цяла държава (ГДР), ще привлекат така нужните на Берлин милиардни инвестиции и ще осигурят новите работни места. В този град, в който болката от разделението и комунистическото насилие още не е отшумяла и който се намира в изключително трудна финансова ситуация, е нужна обединяваща и надпартийна политика. За съжаление червено-червеният модел единствено политизира и поляризира обществото.
Демокрацията предлага винаги няколко възможни конституционни решения и дълг на политиците е да изберат това, което е по-морално и в по-голяма обществена полза. След като победителите в изборите, социалдемократите, не успяха да реализират „светофарната – червено-жълто-зелена“ коалиция с либералите и зелените, а голямата коалиция с християн-демократите след десетгодишно съвместно управление бе вече невъзможна, те имаха пред себе си още два по-достойни варианта от този, който избраха. Те можеха да се откажат от варианта власт на всяка цена и да преминат в опозиция или да се опитат да предизвикат нови парламентарни избори.
За съжаление ГСДП носи значителна отговорност за политическата и обществената легитимация на ПДС в рамките на обединена Германия. Същото се отнася и за медиите и за политическите анализатори, особено в Западна Германия. Липсата на личен опит от комунистическата диктатура формира у голяма част от политиците, журналистите и политолозите една наивна, повърхностна и снизходителна представа за бившия комунистически елит на ГДР, улеснявайки по този начин марша му към властта. Някак си незабелязано, стъпка по стъпка, бившите комунистически функционери отново извоюваха привилегировани позиции, докато дисидентите идеалисти от гражданските движения на 1989 г. изчезнаха от обществената сцена, като мнозина от тях живеят от социални помощи. За да се стигне дори до парадокса политик с огромен принос за победата над комунизма, като канцлера Хелмут Кол, да бъде разпънат на медийния кръст за финансовите нарушения в неговата партия, а потъналите в обкръжението на ПДС милиарди марки обществени средства да бъдат забравени.
Но нека не свързваме ПДС единствено с нейното минало, нека видим какво може тя днес. Както каза видната либерална политичка г-жа Корнелия Пиепер, генерален секретар на Свободната демократическа партия, пред „Берлинер моргенпост“: „Резултатът там, където ПДС вече участва пряко или косвено в управлението, т.е. в провинциите Мекленбург-Форпоммерн и Заксен-Анхалт, е ужасяващ. Двете провинции са с най-високи безработица и брой на изселилите се. Те са на последно място по всички икономически показатели. Те имат най-ниския процент частно предприемачество и най-високата квота за получаване на социални помощи. От всички нови източни провинции те отделят най-малко средства за научни изследвания и развитие. Във всяко едно отношение ПДС е доказала, че не може да управлява. В Берлин резултатът няма да е друг, но за съжаление в много отношения ще бъде още по-тежко.“
През есента във Федерална република Германия ще се проведат поредните парламентарни избори. Въпреки че в прогнозите си политическите наблюдатели на практика изключват възможността за червено-червена коалиция и на федерално ниво, тя не трябва да отсъства от политическите коментари и анализи. Най-малкото – като предупреждение към избирателите.
Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.
Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия
За политиката с пристрастие 