Неподписването на рамковата конвенция за малцинствата е политически абсурд

Статията е публикувана във в. „Капитал“ на 9 август 1997

Крайно време е водещите български политици да поемат отговорност и да признаят публично, че българският подпис под рамковата конвенция е един от важните и задължителни критерии по пътя към членството ни и в НАТО, и в ЕС.

Достатъчни са само два цитата от пояснителния доклад към конвенцията, за да стане на всекиго ясно, че присъединяването към този документ не изисква нито дефинирането, нито признаването на “национални малцинства” на българска територия, а още по-малко на някакви “колективни права”:

“Трябва също така да се подчертае, че рамковата конвенция не съдържа определение на понятието “национално малцинство”. Беше решено да се възприеме прагматичен подход, основан на признаването, че на този етап не е възможно да се достигне до такова определение, което да е в състояние да намери подкрепата на всички страни – членки на Съвета на Европа.”

“Прилагането на принципите, залегнали в тази рамкова конвенция, ще се осъществява посредством националните законодателства и подходяща държавна политика. Не се има предвид признаване на колективни права. Акцентът е съставен върху защитата на лицата, принадлежащи към национални малцинства, които могат да упражняват правата си индивидуално и съвместно с останалите членове на обществото. В този смисъл рамковата конвенция се придържа към подхода в текстовете, приети от други международни организации.”

Рамковата конвенция за защита на националните малцинства бе окончателно завършена и открита за подписване през ноември 1994 г., в навечерието на толкова злополучните за българската демокрация парламентарни избори. Последвалото от българска страна демонстративно игнориране на конвенцията, съпроводено с дирижирана националистическа пропагандна кампания срещу нейните принципи, бе част от цялостната антиевропейска външнополитическа стратегия на правителството на Жан Виденов и парламентарното мнозинство на БСП.

Нека не забравяме, че най-големият ни външнополитически успех след 1989 г. бе именно приемането ни за пълноправен член в СЕ още през май 1992 г., и то непосредствено след Унгария, Чехословакия и Полша. Заслугата бе на СДС, спечелил и парламентарните избори в края на 1991 г., и президентските избори в началото на 1992 г. и демонстрирал една принципно нова външна политика от европейски тип. Като нова страна членка България веднага се сблъска с проблемите за правата на малцинствата, които винаги са били приоритетна тема за СЕ – още от създаването му през 1949 г. Българската делегация в ПАСЕ участва активно в подготовката на препоръката 1201 за изработване на допълнителен протокол за правата на малцинствата към Европейската конвенция за правата на човека. Тази препоръка бе приета на парламентарно заседание на ПАСЕ през февруари 1993 г. с едно огромно за деликатността на проблема мнозинство. Реакцията в България бе твърде примитивна, като гласувалите за този документ депутати бяхме обвинени едва ли не в “национално предателство”.

Така се стигна до Виенската конференция на високо равнище на страните – членки на СЕ, на 8 и 9 октомври 1993 г., където държавните глави (между които и президентът д-р Желев) решиха конкретно да се обвържат с правни задължения по защитата на националните малцинства. Специален текст във Виенската декларация задължи комитета на министрите “да предложи в минимален срок рамкова конвенция, определяща принципите, които споразумяващите се страни се задължават да спазват с цел да се гарантира защитата на националните малцинства”.

На всички ни е ясно деликатното положение на страната ни на Европейската граница между християнския и ислямския свят. В този толкова изстрадал и конфликтен район без съмнение България е страната с най-цивилизования и европейски подход през последните години за осигуряване на етническа стабилност и спокойствие. В това отношение българите и днес са в много по-голяма степен европейци от своите съседи на Балканите. Новото парламентарно мнозинство и правителство, както и новоизбраният президент декларираха вече много-кратно своята съпричастност към европейските ценности като основен български цивилизационен избор. На този фон продължаващото неподписване на рамковата конвенция е просто абсурдно и не може да има логично обяснение. Българското правителство не само трябва да подпише рамковата конвенция на СЕ, но и Народното събрание трябва да я ратифицира час по-скоро, и то с такова мнозинство, с каквото бе приет националният ни герб. Разбира се, с официалното подписване на конвенцията дискусията по проблемите на малцинствата няма да приключи. Напротив, тя трябва да се разшири и активизира, защото е неразделна част от цялостния обществен дебат по присъединяването на страната ни към НАТО и ЕС.

 

Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук

Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s