Къде изчезнаха традиционните български партии?

Статията е публикувана в dnevnik.bg на 16 декември 2002

Тези дни се навършиха тринадесет години, откакто бе възстановен политическият плурализъм в България. За един толкова кратък исторически период са съдебно регистрирани около 300 политически партии, а десетки „граждански движения“ и „патриотични съюзи“ също си играят на политика. Колкото и да се променя законът за политическите партии, истерията на българската „многопартийност“ трудно може да бъде излекувана. Само през последните две години политическият ни живот бе отново „обогатен“ не само със създаването на аморфната партия-движение на Симеон Втори, но и с новото клониране на СДС след поредното му вътрешно самоизяждане. В целия този абсурд на българския преход към демокрация се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживени комплекси за малоценност и въпиюща духовна посредственост.

Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на БКП и специално на уж вече разпуснатите структури на ДС, които участваха активно в създаването на много от новите политически партии със стратегическата цел да обезсмислят самата същност на многопартийната система и представителната демокрация. Огромният брой на политически партии, много често с напълно сходни безсмислени програми, със скучни и неинтелигентни лидери и напълно необосновано надценяване на собствените си сили, води до объркване на избирателите, до разпиляване на гласовете им, до негласуване и разочарование от политиката като цяло. Тягостната среда на многопартийна безличност, както и угнетяващото разочарование от партийните елити за пореден път ни връщат към забравения политически морал и достойнство на старите български партии. Някак си незабелязано от медии и политолози изминаха цели 13 години не само от създаването на СДС, но и от възобновяването на легалната дейност на традиционните политически партии като Българската социалдемократическа партия (БСДП), Демократическата партия (ДП), Радикалдемократическата партия (РДП) и БЗНС „Никола Петков“, забранени от комунистическия режим през 1947 г. Тези организации с дълга и противоречива история имат огромни заслуги за изграждането на модерна България през първата половина на XX век. Без тях цивилизованият политически преход след 1989 г. би бил немислим. Ако днес вече се опитваме да говорим за европеизация на политическото ни пространство и за оформяне на християндемократическа (консервативна) десница, социалдемократическа левица и либерален център, трябва да отдадем дължимото на БСДП, ДП и РДП. Единствено тези три партии в България имаха своята ясно дефинирана ценностна идентичност и идеологическа компетентност и поддържаха съответните активни международни партийни контакти от самия момент на възстановяването си. БСДП възстанови членството си в Социалистическия интернационал още през май 1990 г., Демократическата партия стана пълноправен член на Европейския демократичен съюз на 1 октомври 1992 г., а радикалдемократите бяха приети за член-наблюдател на Либералния интернационал през 1991 г. и за пълноправен член на 8 септември 1994 г. Когато след 1997 г. новосъздадената партия СДС реши да заплюе за себе си християндемократическата идеология, БСП през 2000 г. най-сетне направи първите плахи пируети към социалдемокрацията, а ДПС започна все по-сериозно да завладява либералнодемократичния център, партийният път към Европа отдавна вече бе трасиран за тях от старите традиционни партии ДП, БСДП и РДП. Нещо повече, точно традиционните партии първи осмислиха необходимостта от неконюнктурна консолидация, от единодействие и обединение на нови и стари политически партии около традиционните европейски идеологии, програми и ценностни системи – християндемократическа (консервативна), либерална и социалдемократическа. Патриархът на българската социалдемокрация, покойният Петър Дертлиев, и неговата изстрадала партия поставиха началото на болезненото обединение в раздираната от противоречия и комунистически рецидиви българска левица. Благодарение на политическия нюх и огромен опит на един друг партиен ветеран – Стефан Савов, също вече покойник, СДС се научи да срича толкова чуждите за него изрази като „коалиционна политика“ и „християндемократически ценности“. ДП пожертва традиционната си идентичност и направи твърде много политически реверанси на СДС, за да запази парламентарното си присъствие и участието си в изпълнителната власт. Може би ще бъда пристрастен, но радикалдемократите платиха най-високата политическа цена в усилията си да обяснят на обществото стратегическата необходимост от истинско коалиционно управление и култура в политиката. Днес те отдавна са загубили всичките си властови позиции, но са съхранили либералната си идентичност. В рамките на Либералния съюз те продължават да работят за консолидацията в политическия център.

В близко бъдеще България ще стане редовен член на НАТО и ЕС. Няма да бъде исторически оправдано и в интерес на страната ни, ако процесът на присъединяване бъде завършен от правителство и парламентарно мнозинство, доминирани от БСП. Обединението на всички центристки и дясноцентристки политически сили е единственият начин за предотвратяване на подобен сценарий, като „златното ключе“ към това обединение е отново в СДС. За първи път в своята история днес СДС има председател, започнал кариерата си от традиционните български партии. Надежда Михайлова едва ли е забравила радикалдемократическото си минало. Въпреки че вече е зам.-председател на Европейската народна партия, допреди няколко години тя бе член на либералната група в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и представляваше радикалдемократите в СДС на заседания на Либералния интернационал. Макар и все още плахи, опитите й за прилагане в СДС на принципно нов, конструктивен стил на ръководство неминуемо са свързани с „първите й седем години“ като радикалдемократка. С очакванията за подобен диалогичен подход са свързани и надеждите за отваряне на СДС към едно по-широко стратегическо партньорство, както с новите политически субекти като НДСВ и Съюза на свободните демократи, така и с традиционните партии, съоснователи на коалицията СДС преди 13 години. Днес старите партии наистина са се свили до размера на дискусионни клубове, но нека не забравяме, че зад тях, макар и в латентен вид, стои по-голямата част от разочарованите избиратели на СДС от периода 1990-1994 г. При следващите избори отново ще има нужда от тях.

 Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.

Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия