Идва ли “новото време” във външната политика?

Статията е публикувана в dnevnik.bg на 01 юли 2001

Времето или по-точно безвремието между изборите и съставянето на новото правителство е изпъстрено с разнопосочни прогнози за очакваните дълбоки промени в структурите и стила на държавното управление. Тези промени не би трябвало да отминат и деликатната област на външната ни политика и дипломацията въпреки признатите от всички политически сили безспорни международни успехи на последното правителство.

Много по-задълбочена, конструктивна и рационално-ефективна трябва да бъде балканската ни политика, защото не само във философски план, но и най-директно пътят ни към Брюксел минава през Скопие и Белград. Недалновидно е да се смята, че бихме могли да продължим да вървим по собствената си тясна пътечка, лъкатушеща сред минното поле на размирните Балкани и с лекота да реализираме мечтите си за пълноправно членство в ЕС и НАТО. Естествено, че ще поддържаме усилията на международната общност за стабилизиране на региона, но политиката на поддръжка е многовариантна и с различни степени на инициативност от наша страна, които се нуждаят от по-широко обсъждане.

Външно министерство, а оттук и цялото правителство трябва да излязат от черупката си на монополисти в областта на външната политика и реално да се отворят към гражданското общество. За изработването и защитаването на една наистина националноотговорна позиция по кризата в Македония са необходими не само усилията на професионални политици и дипломати, а принципно нов тип взаимодействие между държавни институции, политически партии, обществени инициативи и граждански организации. Понякога информацията, получена чрез международни партийни контакти или чрез „дейност на терен“ на някоя неправителствена организация, се оказва значително по-ценна от информациите, събирани по дипломатическите канали, но поради политическо късогледство не се използва ефективно.

Убеден съм, че за разлика от старото новото правителство ще бъде много по-широко скроено и ще работи в тясно сътрудничество със създадения от президента д-р Желев Балкански политически клуб като най-авторитетната регионална неправителствена инициатива след 1989 г. Българските политици и дипломати трябва да се разделят с илюзията за собствената си непогрешимост и да започнат реално да ползват огромната банка данни по балканската проблематика, събирана и анализирана в продължение на години от различни авторитетни граждански структури, добре познати не само в страната, но и в чужбина. Необходима е нова дискусионна култура във външната политика, за да преодолеем ограничения си партиен манталитет, пък бил той и „християндемократически“.

Всичко това изисква и нов подход към обсъждането на най-високо политическо ниво на проблемите, свързани с националната ни сигурност. Съветът по сигурността към Министерския съвет, създаден от последното правителство, рязко стесни кръга на отговорния политически дебат, като до голяма степен обезсмисли Консултативния съвет по национална сигурност към държавния глава. Новото правителство би трябвало сериозно да обсъди целесъобразността на подобен рудиментарен орган и да осигури участието на парламентарната опозиция в жизненоважните външнополитически дискусии. Само така можем да избегнем повторението на смехотворните ситуации от последната година, когато си позволихме да използваме една авторитетна международна инициатива като Пакта за стабилност в Югоизточна Европа за политически рекет спрямо ЕС.

Един кратък популярен анализ за периодичния печат не би могъл да обхване всички слабости на досегашната ни външнополитическа стратегия. Ще си позволя само още един пример. За внимателните наблюдатели не е тайна стремително нарастващият интерес на ЕС, САЩ и НАТО към стратегическия район на Южен Кавказ. Приемането на Грузия, Армения и Азербайджан за членове на Съвета на Европа е политически знак от огромно значение. Неслучайно най-авторитетни неправителствени организации, между които германските политически фондации „Фридрих Науман“ и „Фридрих Еберт“, Националният демократичен институт и Националният републикански институт на САЩ, британският център „Изток – Запад“ и др., отдавна осъществяват мащабни проекти в региона. А ние отново сме се вгледали в собствения си пъп, като дипломацията ни се ограничава до протоколните изяви на президента и външния министър.

Дойдат ли избори, страстите около кадровата политика в дипломацията винаги болезнено се нажежават. Политическите посланически назначения са нормална практика в много страни, но демократичната политическа култура изисква те да се избягват при предстояща смяна на правителствения екип. И нещо повече. Време е един път за винаги да се сложи край на абсурдните и направо цинични изяви на български посланици като партийни функционери. Искрено се надявам, че висшите ни дипломати, които по време на предизборната кампания демонстрираха най-арогантно пред целия свят партийните си пристрастия, ще намерят сили да последват партийния си лидер и достойно като него да подадат оставките си.

Въпросът с посланиците е тясно свързан и с цялостната атмосфера в дипломатическите ни представителства зад граница. Там и в прекия, и в преносния смисъл все още витае духът на „късния социалистически барок“. Особено тягостни продължават да бъдат взаимоотношенията на завист, подозрения и дребни компроматчета сред служителите в посолствата. Заслужава си човек да прочете прекрасния роман на Алек Попов „Мисия Лондон“, за да разбере за какво става реч. Едва ли всичко това може да се промени с един замах или за следващите 800 дни. Но началото може да бъде поставено с изпращането на повече млади, високообразовани и необременени хора на дипломатическа и административна работа в българските посолства. Трябва да се даде и значително по-голяма свобода на новоназначените посланици сами да подбират екипа си, а не да им се изпращат някакви водевилни фигури с протекцията на калекото на партийния лидер от Горно Нанадолнище.

„Да започнем начисто“ и „Почтеност във всичко“ бяха ключовите послания на изминалата предизборна кампания. Те важат с пълна сила и за министерството на външните работи, но едва ли биха могли да бъдат приложени без един широк обществен дебат върху дейността на българската дипломация през последните години на комунистическия режим и първите години на прехода към демокрация. Не е тайна за никого, че точно в дипломатическото ни ведомство се реализираха стратегиите и програмите за противопоставяне на световната демократична общност и нейните институции, както и за тоталната дезинформация на външния свят за състоянието в България. Ще можем ли да „започнем начисто“, ако не се запознае гражданското общество с дейността на българската дипломация по време на възродителния процес?

Особено интересен от изследователска гледна точка е всъщност периодът 1990-1991 г. Малцина биха могли да предположат, че след падането на Берлинската стена и създаването на СДС и вече по време на заседанията на кръглата маса във външното министерство действа една безумна работна група „за изготвянето на съображения относно гаранциите за националната сигурност на България във връзка с решаването на националния въпрос“. Когато вече и децата пеят „Комунизмът си отива“, работната група дискутира „нови стъпки за гарантиране на националната сигурност в условията на преустройство и изменящия се свят“. Нищо лошо, ако между тези нови стъпки не се обсъждаше например и „разполагането на ограничен контингент съветски войски в южната част на България“…

Страниците от най-новата история на българската дипломация трябва да бъдат прочетени, но не за да се търси някакъв измамен реванш или по перверзния пример с досиетата отново да бъдат разбити човешки съдби, без да се прави разлика между жертви и палачи. Публичният дебат е необходим единствено за да се разбере докъде може да бъде докарана една стратегическа държавна институция, когато се използва за партийни цели и върху нейната дейност не се упражнява граждански контрол.

Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.

Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия