Емоционален разрез на един изтекъл мандат

Статията е публикувана в dnevnik.bg на 13 май 2001

За четирите години на пълноценно управление СДС успя да наложи един нов и прагматичен, но едновременно с това студен, надменен и безскрупулен стил на политическа практика. Състрадателната християндемократическа лексика и ведрите европейски усмивки на синия политически елит не успяха да прикрият нито безметежната му самонадеяност, нито презрителното му и арогантно отношение към останалите политически партии, свободните медии и гражданското общество като цяло. Правителството започна успешно и конструктивно преговорите в Брюксел за членство в Европейския съюз, но вътре в страната демонстрира пълно отсъствие на диалогичен подход и дискусионна култура. Шенгенските визови бариери бяха успешно преодолени, но партийно-семейните бариери пред развитието на свободната пазарна икономика станаха още по-високи… Трябваше да си дойде царят, за да се види колко дълбоко е всеобщото огорчение от липсата на човещина и елементарен политически и икономически морал във взаимоотношенията между властта и гражданите.

От птичия поглед на европейските християн-демократи и на брюкселските чиновници всичко с демокрацията ни е наред, особено след жалкия провал на престъпното и некадърно управление на БСП. Но ако се вгледаме по-отблизо, не можем да не се сблъскаме с печалния и твърде показателен факт, че циничният дебелашки манталитет на партийните секретари от близкото минало се превърна в трайна ценностна характеристика и на новите сини лидери, особено на местно равнище. Зад „синята идея“ застана цяла нова преторианска гвардия от неизвестни, но напористи и алчни властогонци. Тези странни люде, които години наред се криеха като лалугери по дупките си и изпълзяха по площадите едва по времето на януарските събития през 1997 г., нямат и не могат да имат нищо общо в емоционален план с възторжения морал и демократичните ценности на личностите, които създадоха СДС и възстановиха традиционните български политически партии.

В никакъв случай не искам да бъда фанатик. Може би именно така трябва и да бъде, може би драстичната подмяна на оригиналното СДС след 1994 г. бе нужна за България, може би точно такива хладнокръвни и несантиментални хора са нужни за прагматичната политика, може би точно те ще осъществят жадувания от всички ни преход към отворено гражданско общество и функционираща пазарна икономика, може би това са конкурентоспособните професионални политици на новия век, които ще ни вкарат в ЕС и НАТО. Дано да е така, но като един от старомодните идеалисти и първите политици на промяната не мога да приема това толкова безлично и същевременно толкова добре охранено мнозинство на „строителите на капитализма“, в което до истинските демократи с пламенен поглед крачат цели семейни кланове от комунисти, комсомолци, червени земеделци и други, достатъчно тъмни политически и икономически субекти. Мнозинство на една партийна олигархия, в което качествата на личността са нищо, а верността към партията е всичко…

Колкото и да е абсурдно, но в първите години след 1989 свободата на информацията бе на по-голяма висота, отколкото е днес. Разкрепостеният дух на словото бе отново натикан в бутилката, като налагащите се паралели в медийната политика на правителството на БСП и днешното на СДС са най-голямото ми разочарование през последните години. Просто е потресаваща жалката и комична роля на придворни шутове, до която бяха докарани държавните електронни медии. Та в тях вече на практика няма сериозен сблъсък на различни мнения и истинска политическа журналистика. За съжаление на пръсти се броят днешните „сини“ политици, които могат да осмислят и оценят значението на едни наистина свободни обществени медии, които могат да почувстват деликатността на свободата на словото, нейната наранимост и уязвимост. Самите народни представители от управляващото мнозинство, които се занимаваха с тези проблеми и наложените от тях членове на НСРТ се оказаха или комплексирани партийни функционери или болезнено амбициозни и нереализирали се „културтрегери“.

Ефективната рационална политика за приобщаване на страната ни към ЕС и НАТО действително няма алтернатива. Начинът на упражняване на властта обаче може и трябва коренно да бъде променен. Българинът отдавна е наясно с високата битова цена на своето европеизиране и нито чете, нито слуша предизборни обещания. Той иска единствено две съвсем простички неща. Едното е, като започне малкия си собствен бизнес, да не се сблъсква с нелоялната конкуренция и рекета на активистите на управляващата партия и техните семейства, а другото – властниците да не му говорят непрекъснато, че вече е европеец, а наистина да зачитат личното му достойнство.

С включването на царя в реалната политика задачата на избирателя значително се опростява. Той прекрасно знае, че и СДС, и царят ще го водят към ЕС и НАТО и затова пред него остава само един въпрос – дали да избере „гражданина седесар“, който се отнася с него като „цар с поданик“, или да избере истинския цар, който се отнася с него като с гражданин. Поне за мен въпросът е риторичен.

 Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.

Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s