Статията е публикувана в dnevnik.bg на 18 януари 2005
Въпреки приемането на България в НАТО и успешното приключване на преговорите за пълноправно членство в ЕС опасностите от застой или дори завой в българската политика не са окончателно преодоляни. Рискове съществуват и в близка перспектива те са свързани с изхода от предстоящите парламентарни избори.
В този дух на разсъждения едва ли ще бъде (гео)политически, стратегически и икономически оправдано, ако процесът на окончателното присъединяване на страната ни към ЕС бъде оставен в ръцете на правителството и парламентарното мнозинство, доминирани от БСП. И тук не става дума само за морални категории. Дори и вече след очакваното подписване на присъединителния договор към ЕС, еднопартийно управление на БСП крие огромни политически и икономически напрежения и опасности. Достатъчни са само зачестилите предизборни популистки изблици на президента социалист и на председателя на БСП и парламентарната й група, за да разберем за какви сигнали става дума.
Тръпки ме побиват само като си представя обхвата от поражения, които реално биха могли да нанесат атаките на президента например срещу частното пенсионно осигуряване, ако институцията му имаше законодателна инициатива или по-големи пълномощия. Значително по-опасна обаче е позицията на БСП за изтегляне на българските войски от Ирак при спечелване на изборите, защото е свързана с националната ни сигурност и международните ни коалиционни взаимоотношения. Ако такава позиция може да е (донякъде) оправдана при испанските социалисти, то при българските подобно знаково предизборно послание означава, че нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.
Не бих желал да омаловажавам еволюцията по отношение на НАТО, която претърпя БСП през последните три-четири години. Тя е достойна за внимание, особено след създаването на световната антитерористична коалиция. В интерес на истината обаче, трябва да се отбележи, че в продължение на цяло десетилетие след 1989 г. позицията на БСП по всички стратегически въпроси на външната политика и националната сигурност бе твърде различна от тази на другите парламентарни партии и президентската институция. Нещо повече, между 1995 и 1997 г., по времето на правителството на Жан Виденов, евроатлантическата ориентация на България бе защитавана при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на външно министерство и при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-то НС. На този фон твърдението на младия (само по възраст, но не и по възгледи) лидер на социалистите, че предложението за изтегляне на българския контингент от Ирак е израз на последователната партийна външна политика на БСП, е напълно логично.
За да подкрепя усилията на социалистите в защита на тази “забележителна” пропагандна теза, съм се постарал да систематизирам някои от най-запомнящите се изяви на БСП през последните 15 години, които доказват точно последователността във външната й политика:
ћ Още в самото начало на прехода, през 1990 г. правителството на Андрей Луканов налага мораториум върху изплащането на външния дълг на страната ни. България изпада в тежка международна изолация със сериозни негативни последици.
ћ По време на “войната в Залива” през 1990-1991 г. България заема за първи път позиция, различна от тази на Съветския съюз като става член на антииракската коалиция и изразява готовност да участва с военен контингент. През цялото време на кризата БСП води двойнствена политика, като на практика подкрепя всички антивоенни митинги, шествия и медийни изяви. Особено активни са Социалистическият младежки съюз и фракцията “Път към Европа” в БСП.
ћ На 19 август 1991 г. Михаил Горбачов е свален с военен преврат. През драматичните три дни до потушаването на преврата, както на партийно, така и на институционално ниво БСП демонстрира пълно мълчание и не осъжда опита за комунистическа реставрация в Съветския съюз. Местните партийни организации на БСП дори вече празнуват завръщането на комунизма. Нещо повече, един месец по-късно Борис Елцин изпраща на президента Желев тайните споразумения между БСП и КПСС за подкрепа на предстоящите парламентарни избори през октомври 1991 г. (Ж. Желев, “В голямата политика”, изд. къща “Труд”, 1998 г., стр. 138.). За съжаление на БСП подкрепата не се осъществява, защото още в края на август 1991 г. КПСС е забранена със специален закон.
ћ На 15 януари 1992 г. България първа признава независимостта на Република Македония. Решението е обявено от премиера Филип Димитров в присъствието на президента Желев. Депутатите от СДС и ДПС посрещат решението със ставане на крака и бурни овации. В същото време депутатите на БСП остават седнали, не ръкопляскат, като някои дори напускат залата.
ћ В продължение на повече от десетилетие след 1989 г. БСП води систематична политика против членството на България в НАТО. Тази политика достига своя апогей по време на правителството на Жан Виденов и в по-слаба степен продължава чак до 2001 г. (Истински привърженици на НАТО в елита на БСП има още от времето на ВНС, но те се броят на пръсти и не определят партийната политика. Най-изявените от тях впоследствие напускат партията.)
ћ През периода от края на 1994 г. до пролетта на 1997 г. БСП (като партия, парламентарно мнозинство и правителство) води открита просръбска политика в подкрепа на президента Милошевич, връща се към националистическата фразеология, отдалечава се от европейските ценности и не присъединява страната ни към Рамковата конвенция на Съвета на Европа за защита на националните малцинства.
ћ БСП е била винаги демонстративно против действията на НАТО на територията на бивша Югославия, както през 1995 г. при въздушните удари на алианса по време на войната в Босна, така и през 1999 г. при въздушните удари по време на войната в Косово. Позицията на БСП по време на стратегическите дебати в 38-ото Народно събрание на 4 май 1999 г., когато бе гласувано съдбоносното решение да се даде въздушно пространство на НАТО, за да се бомбардират цели в Югославия, е класически пример за “последователна” външна политика против националните ни интереси.
ћ През всичките 15 години след 1989 г. БСП настоятелно поддържа старите си дипломатически кадри, московски възпитаници въпреки всички обществени дебати през годините на прехода и негативните сигнали на нашите европейски и атлантически приятели. По разбираеми причини темата стана отново особено актуална след последните президентски избори. Можем само да гадаем колко “скелети” биха излезли от червения гардероб, ако и правителството е на БСП.
Предложеният списък от последователни в своята философия външнополитически ходове на БСП не претендира за изчерпателност. Но все пак, като към него се добави и предизборното обещание за изтегляне на контингента ни от Ирак, картината става доста тревожна. Убеден съм обаче, че след успешното протичане на „европейския“ мандат на правителството на Симеон Сакскобургготски и след започналата консолидация в дясното пространство в обществото е натрупан достатъчен политически и икономически ресурс за междупартийно взаимодействие, което да спре „кръстоносния поход“ на БСП към абсолютното парламентарно мнозинство. За съжаление обаче, както много от активните участници в прехода добре си спомняме, огромни демократични ресурси бяха многократно пропилени през изминалите 15 години. И затова не бяха виновни нито ченгетата, нито комунистите…
Линк към оригиналната публикация на тази статия можете да намерите тук.
Изисква регистрация за сайтовете на Икономедия
За политиката с пристрастие 