Оттеглянето на Ангела Меркел от голямата политика. Поуки и предизвикателства*

Неoчаквано за някои и дългоочаквано за други, решението на канцлера Ангела Меркел от края на октомври да се оттегли от председателския пост на ХДС, който заема от 10 април 2000 г., и да не се кандидатира повече за изборни политически постове след края на четвъртия й канцлерски мандат през 2021 г., направо разтърси световните агенции и предизвика „медийно цунами“ в Европа и дори в България.

Какво ли не се изписа и изговори през тези дни за дългогодишното ѝ управление, но едно е ясно. Въпреки че е подложена на остри критики за противоречивата си миграционна политика на отворените врати, Ангела Меркел продължава да е широко възприемана и да има огромен международен авторитет. И то не само в Европа, но и на глобално ниво.

С известната си прагматична политика за укрепване на европейската и евроатлантическа интеграция и разширяване на взаимодействието между „старите“ и „новите“ страни членки на ЕС, както и с ясната си, и категорична концепция за „ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА“, тя все още продължава да бъде „неформалният“ лидер на ЕС, дори и след подадените оставки. И то на фона на нарастващите тенденции за политическа фрагментация и поляризация.

Това пролича с пълна сила и от нейната реч на 13 ноември пред Европейския парламент за бъдещето на ЕС, първата ѝ публична проява след подадените оставки. Ето някои от най-важните „опорни точки“ (както обичаме да казваме напоследък) от това „политико-философско“ и на моменти дори „романтично“ слово, което въпреки някои подвиквания и дюдюкания, бе посрещнато и изпратено с овации: [i]

  • „Толерантността е душата на Европа и съществена основна ценност на европейската идея“.

  • „Солидарността се основава на толерантност и това е силата на Европа. Тя е част от нашата обща европейска ДНК и означава преодоляване на националния егоизъм.“

  • „Солидарността също така означава, че ако в една страна отслабиш правовата държава или атакуваш свободата на медиите, го правиш в целия ЕС“.

  • „Европа е най-добрият ни шанс за мир, просперитет и добро бъдеще. Национализмът и егоизмът никога не трябва да имат възможност да процъфтяват отново в Европа.“

  • „Икономическият успех, научните изследвания и иновациите са жизненоважни за Европа.“

  • „Създаването на европейска армия като допълнение към НАТО ще покаже на света, че никога няма да има война между европейските държави.“

Неслучайно за поредна година германският канцлер Ангела Меркел е най-влиятелната жена в политиката и в света, според класациите на американското списание „Форбс“. Силните позиции на Меркел в подобна класация се дължат, разбира се, не на политическа „евроромантика“, а основно на факта, че по време на нейните управления, Германия достига до позицията на четвърта най-голяма икономика по БВП в света и най-голямата, водена от жена.

Но не всичко в политиката е икономика и евроинтеграция. Особено в страна като Германия. Вярно е, че на последните избори за Бундестаг, проведени на 24 септември 2017 г., избирателите отварят вратата пред Ангела Меркел към четвърти канцлерски мандат, но днес, една година по-късно, провалът на поредната широка коалиция между ХДС и ХСС от една страна и социалдемократите от друга, е не само очевиден, но е и в основата на катастрофалните изборни резултати на консерваторите в провинциите Бавария  и Хесен.

Причините са много и от различен характер, но едно е ясно. Мнозинството германци вече са категорично против „голямата“ коалиция. В значителна степен този провал се дължи и на огромните, направо драматични различия в политическите настроения и предпочитания на германските избиратели в „Западната“ и „Източната“ част на обединена Германия. Една болезнена и деликатна тема, която се нуждае от специален анализ и коментар.

На 9 ноември отбелязахме 29 години от падането на Берлинската стена. Сакрална дата, която довежда не само до обединението на Германия, но поставя и „началото на края“ на комунистическите режими в цяла Централна и Източна Европа. Две години по-рано, на 12 юни 1987 г., американският президент Роналд Рейгън призовава за това в реч пред Бранденбургската врата в Западен Берлин с думи, които остават завинаги в историята:

„За онези, които слушат в Източен Берлин, няколко специални думи. Въпреки че не мога да бъда при вас, отправям своето слово не само към своите непосредствени слушатели, но разбира се и към вас. Подкрепям ви така, както подкрепям и вашите сънародници на Запад, с твърдата, непоколебима вяра: има само един Берлин.“

Въпреки изминалите десетилетия оттогава и въпреки, че в новите провинции са изсипани милиарди инвестиции, разликите в икономическото развитие и в стандарта на живот в западната и източната част на страната далеч не са преодолени. А когато става дума за демократични ценности и за европейска политическа визия, винаги  проличава от коя страна на Берлинската стена си роден и израсъл, или най-малкото, откъде произхожда твоето семейство.

Причините за този „източен феномен“ са повече от обезпокоителни и се дължат основно на дълбоките исторически и политико-културни различия между „Изтока“ и „Запада“. Проблемите на интеграцията се оказват огромни и продължават да се задълбочават. Те съпътстват израсналата в ГДР  Ангела Меркел и през трите ѝ успешни канцлерски мандата и продължават да ѝ тежат като дамоклев меч на шията и през четвъртия. При днешната разгаряща се криза с бежанците и при агресивното настъпление на крайно дясната национал-популистка  „Алтернатива за Германия“, която освен в Бундестага и в Европейския парламент, е представена (вече) в парламентите на всичките 16 германски провинции, те изглеждат направо непреодолими.

Очевидно, изминалите почти три десетилетия от обединението на Германия се оказват недостатъчни за развитието на един  нов тип общогерманска европейска политическа култура и граждански манталитет. Именно тук се крие и „началото на края“ на „Ерата на Ангела Меркел“. Неслучайно тя дава ясен политически знак за дълбоката криза в нейното управление още на 3 октомври т. год., в Берлин, когато е отбелязана 28-та годишнина от историческата дата на германското обединение.

Кметът на Берлин Михаел Мюлер е домакин на протоколните тържества в качеството си на ротационен председател на Германския Бундесрат (втората камара на Бундестага, обединяваща парламентите на 16-те германски провинции). Официални гости на честването са и Федералният президент Франк-Валтер Щайнмайер, президентът на Бундестага Волфганг Шойбле, който е и почетен гражданин на Берлин, както и председателят на Федералния конституционен съд Андреас Фоскуле.

В своето официално изявление канцлерът Ангела Меркел заявява, че почти три десетилетия след падането на Берлинската стена, германското обединение не само че не е завършено, но продължава да бъде огромно предизвикателство. Обединението се оказва не просто формален политически акт, отбелязан в преамбюла на германската конституция, а един дълъг процес, един трънлив път, на който краят все още не се вижда. Нещо повече, непреодолимите различия между източните и западните провинции водят до огромни напрежения в политическите дискусии и оценки. [ii]

„Алтернатива за Германия“ не само е втора политическа сила „на Изток“ със забележителния усреднен резултат от 22,5%, но в провинция Саксония има дори 27%. От друга страна „Левицата“, базирана на бившата комунистическа партия в ГДР е на трето място със 17,4%, резултат значително по-висок от този на германските социалдемократи – 14,3% . В Западните провинции картината е коренно различна. Там „Алтернатива за Германия“ е (едва) на трето място с 11,1%, докато „Левицата“ е със само 7,4%.

Тези изборни резултати в източните провинции съвсем не са случайни. Те са критерий за  „носталгично“ осмислени политически представи, непонятни за времето, в което живеем. Неслучайно организацията  „Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада“ (ПЕГИДА) бе създадена не някъде другаде, а в Дрезден, Самото име на движението, което организира протестни маршове от началото на 2015 г., съдържа в себе си основната му философия и политически цели, и едва ли се нуждае от специален коментар. По-късно клон на ПЕГИДА под името „ЛЕГИДА“ възникна и в Лайпциг.

Политически абсурден е самият факт, че движението се създава в бившето ГДР и то в неговото сърце Дрезден, където има много по-малко чужденци и много по-малко мюсюлмани, отколкото в големите градове на „стара“ Германия. Не е ли парадоксално, там, където живеят най-малко мюсюлмани, най-много хора демонстрират срещу тях. Очевидно става дума за страхове от малцинства и настроения срещу хора, които протестиращите реално не познават. И нещо повече – участниците в протестите не признават дори принципите на правовата държава и просто не искат да ги спазват.

И може би, точно тук се сблъскваме с най-болезнения проблем на германския преход след 1990г. Десните национал-популисти и бившите комунисти завладяват все по-силно източните германски провинции, което води до нарастваща поляризация в цялата Федерална Република. И този процес не е от вчера или днес. Неговите дълбоки корени датират още от създаването на ГДР. Не трябва никога да се забравя, че в бившето ГДР не е имало демокрация и спазване на човешките и гражданските права от 1933 до края на 1989 г.

Със специална заповед още през 1947 г. съветската окупационна власт прекратява процеса на денацификация. Дава се възможност на обикновени членове на нацистката партия, родени след 1919 г. да бъдат приемани в управляващата комунистическа партия на ГДР – ГЕСП, което е направено бързо и безпроблемно, като част от „специалния немски път към социализма“.

В тези времена местните структури на ГЕСП са особено активни за привличането на членове на нацистката партия в бившите крепости на нацизма в Германия. В Тюрингия още през 1948 г. вече 5,3% от членовете на ГЕСП са от нацистката партия. До 1954 г. този дял нараства до 8,6%. В някои регионални организации на ГЕСП има „върхови постижения“ от 12,5% в Магдебург или 15,4% в Ерфурт.

А ако се пресметнат и членовете на „Хитлеровата младеж“ (Хитлерюгенд) и на Съюза на германските момичета, се оказва, че през 1954 г. 35,8% от членовете на ГЕСП в Тюрингия имат организирана „кафява“ предистория. Какъв по-прекрасен пример за плавен преход от „кафявата“ към сродната „червена“ диктатура. [iii]

На този печален фон е много интересно как протича преходът към демокрация след „историческото“ обединение на Германия през 1990 г. Много им се възхищавахме на германците от бившето ГДР за начина, по който се справят с агентите на тяхната Държавна сигурност ЩАЗИ.

Но днес, 20 години по-късно се оказва, че резултатите и там са много по-песимистични от очакванията. Стотици агенти на комунистическите тайни служби не само продължават да работят в публичната сфера на бившите източни провинции, но и безцеремонно настъпват в голямата политика.

Имах удоволствието да посетя Потсдам служебно през пролетта на 2010 г, няколко месеца след изборите за местен парламент (Ландтаг) в провинция Бранденбург, проведени през есента на 2009 г. Тогава останах много впечатлен от смазващото мнозинство, с което „червено-червени“ коалиции от германските социалдемократи и набиращата все по-голяма популярност партия „Левицата“, без никакви морални задръжки управляват провинция Бранденбург и столицата Берлин.

Нещо повече, „Левицата” не само печели 26 места в Бранденбург, колкото ХДС и Свободните демократи заедно, но издига като кандидати за парламента цели девет човека, бивши агенти и служители на ЩАЗИ. От тях ШЕСТ са избрани, като и ШЕСТИМАТА печелят директни мандати като мажоритарни кандидати. Хората просто ги обичат…

Тогава разбрах, че при децентрализацията в германската федерална система, прилагането на закона за архивите на ЩАЗИ се оказва различно в отделните провинции. Не навсякъде работата за ЩАЗИ води до уволнения и отстранявания. И точно тук се крият последиците от една криво разбрана толерантност.

В течение на годините законът е бил смекчаван няколко пъти. След последната промяна от 2006 г. се проучват само служителите на ръководни постове. Стига се дори до примери, когато кадрите на ЩАЗИ непрекъснато и демонстративно повишават своята обществена активност. Те създават сдружения, неправителствени организации и клубове в защита на своите интереси и то със солидно финансиране, работят сред младежите и различни социални групи, като се опитват да доказват, че ГДР е била правова държава и те достойно са защитавали в рамките на закона нейната сигурност и интереси.

Очевидно става дума за една много тягостна и абсурдна носталгия към „Берлинската стена“, която минаваше по брега на Потсдамското езеро и разделяше не само Германия, но и цяла Европа на два свята. Единият, от които се оказа излишен, или поне така си мислехме преди 20 години.

При това положение основният посткомунистически дебат за справедливостта, за „палачите и жертвите“ е вече забравен. Оставените на доизживяване граждански организации на репресираните от комунистическия терор дори са обвинявани, че се противопоставят на помирението и взаимното опрощаване в нова, обединена Германия. [iv]

Не ви ли прилича всичко това на ситуацията в България? След като все пак през 2000 г. беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ,бр.37 от 05.05.2000 г.), съвсем логично изглеждаше, че най-късно след приемането ни в НАТО и ЕС, ще настъпи историческото време, когато комунистическите престъпления ще бъдат наказани. За да възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи. Напротив!

Вместо заключение, ще си позволя да цитирам един пасаж от статията на Александър Андреев, дългогодишен ръководител на българската редакция н „Дойче Веле“, озаглавена „И проектът „Меркел“ и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани.“ [v], който не се нуждае от специален коментар:

„И проектът „Меркел“, и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани. При това независимо от факта, че под управлението на Ангела Меркел Германия процъфтява икономически, а в България през трите мандата на Бойко Борисов икономическите показатели също трайно вървят нагоре. Разбира се, между двете страни и между двете личности има пропаст от различия – достатъчно е да сравним равнищата на корупция, на медийна свобода и на благоденствие или пък политическия стил на Меркел и този на Борисов. (Сравненията не са в полза на България и нейния премиер.) И все пак започващият политически залез на Ангела Меркел и на Бойко Борисов вещае и в двете страни един период, който бихме могли да наречем „бой на негри в тъмна нощ“ – както политически некоректно се казваше в моето детство.“


*Статията е написана специално за OFFNews

[i] Меркел: национализмът и егоизмът никога повече не бива да имат шанс в Европа; https://news.bg/politics/merkel-natsionalizmat-i-egoizmat-nikoga-poveche-ne-biva-da-imat-shans-v-evropa.html?utm_source=News.bg&utm_campaign=4e2f4ca295-newsletter&utm_medium=email&utm_term=0_6117d48904-4e2f4ca295-120235897

[ii] Paul Starzmann: „28 Jahre Wiedervereinigung. Merkel sieht Deutsche Einheit nicht als vollendet an“; https://www.tagesspiegel.de/politik/28-jahre-wiedervereinigung-merkel-sieht-deutsche-e

[iii]  Jochen Staadt, Rechtsextreme in der DDR. „Deutschland den Deutschen“, Frankfurter Allgemeine Zeitung, 31.08.2015.

[iv] Аспарух Панов: „Как ЩАЗИ печели избори в Потсдам и бившето ГДР“; http://e-vestnik.bg/9001

[v] И проектът „Меркел“, и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани http://clubz.bg/75254-i_proektyt_merkel_i_proektyt_borisov_izglejdat_veche_izcherpani

 

Реклами
Публикувано на Външна политика, Германия, Държавна сигурност, Евроатлантическа интеграция, Политика и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.