Тези дни тържествено отбелязахме 110 години от обявяването на независимостта на България. С този акт от 22-и септември 1908 г. България отхвърля политическата си васална зависимост от Османската империя, резултат от решенията на Берлинския конгрес през 1878 г., и става суверенна държава, равностоен партньор на останалите европейски страни.

източник: http://www.lostbulgaria.com/

За огромно съжаление, след тежкото поражение на независима България в Първата световна война, довело до абдикацията на цар Фердинанд на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си — княз Борис Търновски (или цар Борис III), възторгът от обявяването на независимостта губи част от своето очарование, а през годините на комунистическата диктатура след 9 септември 1944 г. празникът изобщо не се отбелязва. Денят на Независимостта се възстановява като официален празник на Република България едва през 1998 г. със закон, приет на 10 септември от 38-то Народно събрание.

Без съмнение смисълът да се връщаме към историята е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Неслучайно датата 22 септември придобива все по-голямо значение в актуалната ни българска политика. И то, специално заради факта, че нашата европейска интеграция не е от вчера или днес, а е започнала преди 110 години…

Модерният европейски прочит на този факт обаче, често се подценява или целенасочено загърбва. Нещо повече, през последните години ни заливат вълни от проруска и дълбоко антиевропейска и антинатовска обществена енергия, необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. Тук дискусията вече не е само историческа, а и политическа.

А у нас няма лесни политически дискусии. Но едно е повече от ясно. Когато говорим за независимост от гледната точка на обединена Европа, русофилството трябва да има своите логични граници. И то особено днешното, изповядвано от БСП, „Атака“ и президентската институция, и превърнато в ожесточена политическа истерия…

Темата за актуалния български прочит на „Деня на независимостта“ винаги ме е интересувала През октомври 2017 г. публикувах в блога си статията Предизвикани размисли след Деня на независимостта, която си позволявам да предложа днес на вашето внимание:

Предизвикани размисли след Деня на независимостта

Неслучайно обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. е сред най-забележителните събития в новата ни история. 30 години след Берлинския конгрес, България най-сетне логично заема полагащото ѝ се място сред независимите държави в Европа.

С този акт не само са преодолени унизителните клаузи на Берлинския договор, които определят Княжество България като васално на Османската империя, но са извлечени и много поуки, които имат огромно значение и днес, когато търсим своето място в духовното, политическото и икономическото пространство на Обединена Европа.

През последните години, по един или друг начин приповдигнатата атмосферата около Деня на независимостта винаги ни връща към все по-ожесточаващата се напоследък дискусия – коя от трите исторически дати, „3 март“, „6 септември“ и „22 септември“ е изиграла най-важна политическа роля от гледна точка на националните ни интереси.

Без съмнение, завръщането към историята има огромно значение. Но единствено, ако е обективно и почива на реални исторически факти и документи. Когато обаче, фактите се манипулират в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде подведено. И то особено днес, когато „Русофилското войнство“ вече се е развихрило в подготовката си за честването на 140-годишнината от „Руско-турската освободителна война и възстановяването на българската държавност“.

Именно с тази цел, историята, специално на българо-руските отношения често се митологизира. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи, като за митологията на руската „любов“ към България се разпространяват какви ли не напълно нелепи твърдения. Затова особено на 22 септември е важно да си припомняме отново и отново фактите, че пътят към българската независимост нито започва, нито завършва със Санстефанския договор, за който така или иначе е било предварително договорено, никога да не се реализира.

Първата стъпка към освобождението е учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Територията на екзархията е близо 220 000 кв. км. и включва всички земи, населени с преобладаващо българско население според стриктните регистри на населението. И неслучайно точно Руската църква изиграва основната роля Цариградската патриаршия да обяви схизма против Българската екзархия през 1872 г.

По настояване на руския консул в Цариград – не някой друг, а „любимият ни“ Граф Игнатиев, който подписва и Санстефанския договор, нашите владици са заточени. Схизмата против Българската църква продължава чак до 1945 г.

Да, „разноликият“ граф Игнатиев подписва Санстефанския договор, но преди това изиграва важна роля за провала на Цариградската конференция на 18 януари 1877 г., на която Великите сили се споразумяват за територия на новата Българска държава много близка до територията на Българската екзархия… [i], [ii]

И тук логично стигаме до най-важния въпрос: „Трябва ли да сменим сегашния си официален национален празник „3 март“? Без съмнение, когато търсим най-подходящия за страната ни национален празник трябва да мислим преди всичко за датата, която ни обединява в исторически план, но едновременно с това и ни приобщава към днешните ни европейски ценности. Подобно решение трябва да бъде взето при общото ни разбиране за национални интереси и при взаимна толерантност между политическите ни различия. Но дали това е възможно?

Темата за празниците в една държава често е трудна за решаване, защото винаги е свързана с деликатни политически зависимости. До края на 1989 г., по времето на комунизма, в България се празнуваха съвършено друг тип наложени държавни празници и на практика от тази празнична система по разбираеми причини при демокрацията остана само „24 май“.

На практика, днес ние имаме три национални празника, свързани с българската държавност, гласувани последователно от Народното събрание след 1989 г., като официалният ни национален празник „3 март“ e определен да замени „9 септември“ през 1990 г. с решение на ВНС, което влиза в сила от 1991 г.

Но оттогава измина повече от четвърт век и в смисъла на националното ни обединение в исторически план, официален празник на България може да бъде и 6 септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия, и 22 септември, обявяването на независимостта. И двете събития са чисто българско дело, и може би най-важното – те се посрещат с одобрение от абсолютно всички политически сили, от цялото българско общество.

Не искам да засегна политическите пристрастия на никого, но всеки ден се питам има ли друга европейска столица, в която пред националния парламент да има паметник на руски император, а само на 500 м от него и гигантски паметник на Съветската армия, след като нито един съветски войник не е загинал на българска територия.

Нима не е странно и дори абсурдно, идеалният център на българската столица да е затворен между улиците „ бул. Цар Освободител“, „Бул. Дондуков“ и „Московска“, а катедралният ни храм да носи името на руския светия „Св. Александър Невски“. Но това е историята ни и едва ли ще тръгнем да сменяме тези имена, които носят в себе си точно поуките за бъдещето ни. Още повече, че император Александър Втори едва ли ще слезе от прекрасния си кон, изваян от Арнолдо Дзоки, за да финансира руското лоби в България.

На този фон, по един или друг начин дискусията за националния ни празник, вече отдавна е започнала. Но изборът далеч няма да е лесен и еднозначен, защото ще бъде не само исторически, но и политически. А у нас няма лесни политически дискусии. Обществените настроения в България винаги са били поляризирани, от възстановяването на държавността ни с приемането на Търновската конституция, та до ден днешен.

Независимо какви са били социалните, политическите, икономическите и културните предпоставки за поляризацията през годините и при различните системи на управление, на единия полюс винаги е проруската, а на другия – прозападната ориентация. Това фундаментално за България ценностно разделение никога не е затихвало, дори и след приемането ни в ЕС и НАТО. Напротив, в днешни дни то се разгоря отново с пълна сила.

Какви ли не взаимно противоречиви твърдения се изписаха и изговориха по темата за националния ни празник през последните години. Сигурно ще се събере материал за не една дисертация. Но лично аз съм специално пристрастен към възгледите на един от най-големите радетели за замяна на официалния ни празник „3 март“ с „22 септември“, покойният историк, професор по нова и най-нова история Пламен Цветков (1951 г. –2015 г.).

Ще си позволя да предложа на вниманието ви два цитата от негови публикации във „Фактор.бг“. Първият е от статията „Денят на независимостта е достоен за национален празник“, публикувана през 2012 г.[iii]

„Като функция националният празник трябва да обединява нацията, но едновременно с това – да ни приобщава към европейските ценности. И в този смисъл национален празник на България може да бъде 6 септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия. Може да бъде и 22 септември, обявяването на независимостта. И двете събития първо са чисто българско дело и второ – се посрещат с одобрение от абсолютно всички политически сили, от цялото българско общество. Тогава има наистина невероятно единение. Но личните ми предпочитания са насочени към Деня на независимостта. Тогава именно България става пълноправен член на международната общност, става част от Европа…

…Според мен 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е просто една историческа дата, която се използва за съжаление от твърде влиятелните среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство. Защото опитът да се замени една чужда власт с друга, е всичко друго но не и освобождение. Затова трябва да преосмислим значимостта на Деня на независимостта.“

Вторият цитат е от интервюто му със Стойко Стоянов „Любовта към Русия е сбърканият чип на българското Възраждане“, публикувано през 2014 г., една година преди смъртта му [iv]:

„- Проф. Цветков как приемате грубия тон и размахване на пръст от руска страна срещу България, защо е тази агресия, искат да лазим в краката им?

– Тази агресия е поради характер на режима на Путин, който не е демократичен. И колкото един режим е по-недемократичен, то толкова е по-агресивен външнополитически. За съжаление това арогантно поведение на Русия се дължи на някои неизживени и дълбоко вкоренени комплекси за малоценност при българите. Този комплекс, който българите имат към всичко турско и към Турция, ги тласка в прегръдките на деспотична империя, като Русия, говоря за стереотипи от миналото. Именно това чувство кара руснаците да мислят, че България е някаква тяхна територия. В същото време, страната ни е осеяна с руски и съветски паметници, за национален празник честваме подписването на един договор за безсрочната окупация на България от Русия. Непрекъснато се твърди колко били близки връзките, езиците, културата и манталитетът между българи и руснаци. Но реално манталитетът на българите е доста различен от този на руснаците. Ние сме си типична балканска нация. Всичко това кара руснаците да смятат, че всички българи трябва да им се подчиняват и подсъзнателно едва ли не.“

С всяка измината година позициите на проф. Пламен Цветков се споделят от повече и повече хора, които се отказват от остарелите русофилско-националистически стереотипи. Свободата и успешната ни евроатлантическа интеграция дава прекрасни възможности на младото поколение да оцени по достойнство неговите аргументи и да осмисли значимостта на 22 септември и реалната същност на 3 март.

Блестящ пример в тази посока е историкът и юристът Янко Гочев, роден през 1975 г. Той завършва история през 1996 г., а по-късно и право. Работи като юрист, но се занимава активно и с исторически изследвания. През 2006 г. издава тритомника си „Руската империя срещу България“.[v]

Този труд e първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455 г. – 1918 г. и предизвиква оправдан интерес. Πocoчeни ca paзтъpcвaщи нeизвecтни (yĸpити или фaлшифициpaни) фaĸти oт нaшaтa иcтopия, ĸoитo дoĸaзвaт пo eдин бeзcпopeн и ĸaтeгopичeн нaчин, чe цялaтa pycĸa пoлитиĸa в пocoчeния пepиoд имa пoдчepтaнo aнтибългapcĸи xapaĸтep.

В публикацията на Микаела Въжарова oт 22 септември 2017 г. в сайта „Дебати.бг“, озаглавена „За едни 10 618 250 рубли и 40 копейки (32 тона злато) дълг, за 22 септември и 3 март и истината – отвъд официозния календар“ [vi], Янко Гочев обосновава тезата си, че:

„22 септември – денят на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г. и 6 септември – денят на българското Съединение от 1885 г. – това са единствените български дати, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници. Но вместо тези дати, България има за национален празник 3 март, продукт на митове и пропаганда (прости и по-сложни, вече и хибридни) кой й е дал свобода и независимост. Няма смислен отговор какво всъщност празнува България на 3 март? Политиката и доминиращата чужда пропаганда са се омесили така жестоко с историята за сметка на науката, че живеем вече буквално неспасяемо в една крайно деформирана представа за истински случилото се на 3 март 1878 г. и в месеците и годините след това“.

Когато говорим за актуалната публицистика на Янко Гочев, не можем да пропуснем изключително сериозното му пространно интервю със Стойко Стоянов във „Фактор.бг“, публикувано на 6 септември 2017 г. То е озаглавено „Съединението на България е извършено въпреки мита за „руската любов“ “ и заслужава специално внимание. [vii] Аз ще си позволя да цитирам два пасажа от самото начало на интервюто, които са свързани с темата за „3 март“ и Санстефанския договор:

„- Г-н Гочев, как разпокъсаната след Освобождението България и последвалото Съединение се съчетават с мита за „освободителната мисия“ на Русия?

– Основната причина е нерешеният български национален въпрос. Руско-турската война (1877-1878) води до разпокъсването на българското национално единство, формирано след десетилетните борби на българския народ на територията на Мизия (Северна България), Тракия и Македония. Това разпокъсване е наложено от Русия чрез предварителния договор в Сан Стефано на 3.03. 1878 г. и е утвърдено и от останалите велики сили на конгреса им в Берлин с подписването на окончателния Берлински договор от 13.07. 1878 г. Той създава от част от българските земи, (извън тези, които остават под турска власт или са раздадени на Сърбия и Румъния) две територии с различен статут, наречени Княжество България и Източна Румелия.

Тук искам да се спра малко по-подробно на Санстефанския договор, защото около неговото съдържание и тълкуване има най-много митове. Идеалът на българите през Възраждането е създаването на свободна, суверенна (независима) и обединена България. Санстефанска България не е никаква реализация на този идеал. Тя не е свободна (окупирана е от цял руски корпус), не е суверенна (автономно, васално княжество, т. е. зависима, независимостта е от 1908 г., а не от 3.03.1878 г.), нито пък е териториално обединена.“

През септември 1885 г. следва друг един много важен за България акт – Съединението между провинция Източна Румелия и Княжество България, за да се стигне до датата 22 септември 1908 г. с манифест на княз Фердинанд е обявена пълната независимост, а държавата става Царство България. Истината е, че страната, в която всички ние в момента живеем е модерна държава по разбиранията на ХХI в., постигала своята независимост на етапи, минала през сложни периоди с оглед сложната геополитическа ситуация и зависеща много от волята на Великите сили, за да възвърне пълния си държавен суверенитет.

За много хора, които ще прочетат тази статия, тя ще прозвучи абсурдно и най-малкото еретично. Какъв е смисълът да се дискутират подобни проблеми днес, когато вече е учреден Национален комитет за отбелязване 140-годишния юбилей от Руско-турската освободителна война и възстановяването на българската държавност и когато този комитет под патронажа на Президента Румен Радев е изпратил покана до руския президент Владимир Путин да участва в честванията…[viii], [ix]

Сигурно ще бъдат прави за себе си, но аз ще продължа да бъда убеден, че най-подходящата дата за официалния ни национален празник е Денят на независимостта, 22 септември, като едно чисто българско дело, с което България става част от Европа. Няма по-обективна оценка за историята от присъдата на времето. В крайна сметка всичко ще си дойде на мястото. Винаги съм държал на приемствеността и в историята, и в политиката.

Много знаково за мен в тази посока бе честването на стогодишнината на българската независимост през 2008 г. Ако обявяването на независимостта през 1908 г. от Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на договора за присъединяване към ЕС през 2005 г. от неговия внук Симеон Втори в качеството на български министър-председател, бележи един следващ етап от този дълъг трънлив път към постигане на националните ни интереси. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.

[i] Проф. Пламен Цветков: Прикриваме 105 г. зловещата роля на Русия за Независимостта. Faktor.bg, 22 септември 2013 г.

[ii] Георги Георгиев: Митовете за руската любов – коварство, а не братство. Faktor.bg, 1 ноември 2014 г.

[iii] „Проф. Пламен Цветков: Денят на независимостта е достоен за национален празник”; http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/prof-plamen-tsvetkov-denyat-na-nezavisimostta-e-dostoen-za-natsionalen-praznik-2413

[iv] „Любовта към Русия е сбърканият чип на българското Възраждане”; http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/intervyu/prof-plamen-tsvetkov-lyubovta-kam-rusiya-e-sbarkaniyat-chip-na-balgarskoto-vazrazhdane-30539

[v]Янĸo Гoчeв: „Pycĸaтa импepия cpeщy Бългapия“ – Koмплeĸт oт 3 чacти: Иcтopия, ĸyлтypoлoгия и пyблициcтиĸa / Aниĸo; https://www.ozone.bg/product/ruskata-imperija-sreschu-b-lgarija/

[vi] „За едни 10 618 250 рубли и 40 копейки (32 тона злато) дълг, за 22 септември и 3 март и истината – отвъд официозния календар”; http://debati.bg/za-edni-10-618-250-rubli-i-40-kopeyki-35-tona-zlato-dalg-za-22-septemvri-i-3-mart-i-istinata-otvad-ofitsioznia-kalendar/

[vii] Янко Гочев: Съединението на България е извършено въпреки мита за „руската любов“; http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/intervyu/yanko-gochev-saedinenieto-na-balgariya-e-izvarsheno-vapreki-mita-za-ruskata-lyubov

[viii] „България чества 140 години Освобождение“; http://www.rusiadnes.bg/bg/10753-balgariya-chestva-140-godini-osvobozhdenie.html

[ix] „Официално: Под патронажа на президента Радев, Владимир Путин получи покана за визита в България“; http://bultimes.bg/ofisialno-pod-patronaja-na-prezidenta-radev-vladimir-putin-poluchi-pokana-za-vizita-v-bulgariya/