Дискусията „държавата срещу културата” е немислима без позицията на Атанас Славов (1930 – 2010)

Болезнената тема за взаимоотношенията между „държавата” и „културата” е отново на гребена на вълната на обществено-политическия дебат, този път след последните парламентарни избори на 5 октомври и първите стъпки на новото „реформаторско-патриотично” и „дясно-ляво” коалиционно правителство. На пръв поглед най-дискутираните проблеми бяха свързани с избора на неподходящи личности за министър на културата и за председател на парламентарната комисия по култура и медии. Но нещата всъщност са много по-сериозни и дебатът се задълбочава с всеки изминат ден. Пример в тази посока е великолепната статия на Тони Николов: „Какво правим с културата”, публикувана в портала „Култура” и „Дневник” [1]. Ето един цитат от нея:

 „Днешният глобален свят безспорно предлага известни възможности, за разлика от държавно дирижираното изкуство от времената на соца. Все повече български автори се вписват в по-широк културен контекст; мнозина от тях живеят и работят с международни грантове, което ги прави автономни от българската държава. Трябва да се радваме на това. И все пак, ако всичко е само пазар или външна подкрепа, назрява питането: а за какво тогава ни е Министерство на културата?

Логично е Министерството да го има, но то трябва да изпълнява своята мисия. А именно – да създава благоприятна среда за българската култура. Да подкрепя изключението от комерсиалното правило (книги, постановки, филми, музика и т.н.); да съхранява културното наследство и да насърчава съвременното изкуство; да предлага модели и да стимулира културното развитие на регионите. Такава е практиката във всички европейски страни.”
Тази статия и разширяването на дискусиите с проблемите около съдбата на „Червената къща” ме накараха да се върна към един пространен разговор, който проведох с големия писател, публицист и общественик Атанас Славов преди 15 години по случай неговата 70 годишнина. Разговор, в който темата „Държавата срещу културата” играеше ключова роля

С Атанас Славов се запознах в редакцията на “Век 21” в забързаното и еуфорично време непосредствено след осемдесет и девета. Сприятелихме се обаче, години по-късно, в любимия ни Сливен, където всички издънки на стари родове се чувстваме роднини, и в либералния кръг около дружество “Гражданин” и списание “Демократически преглед”.

Да се беседва с личност като Атанас Славов, беше нещо много повече от обикновено удоволствие, това бе обогатяващо интелектуално занимание. Дори и най-обикновеният разговор с него носеше висок духовен заряд и наелектризирваше пространството. Атанас Славов не просто разговаряше, той те провокираше, иронизираше, нападаше и едновременно защитаваше, и всичко това бе наситено с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор.

Не беше лесно да разбереш веднага Атанас Славов и да възприемеш нестандартния му начин на мислене. Имаше хора, които го отбягваха, или защото широтата на възгледите му ги смазваше, или защото се страхуваха от директните му, понякога агресивни оценки на лепкавата посредственост, която ни заобикаля до ден днешен. Но имаше много повече хора, които му се възхищаваха, именно защото беше толкова различен. Аз съм щастлив, че бях един от неговите почитатели.

Разговорът, за който става дума проведохме през няколко прекрасни майски дни на 1999 г. на терасата на 11 етаж в сливенския офис на Атанас Славов. Говорихме си без предварителен сценарий, като прекрасната гледка допринесе много за избора на темите. Позволих си си условно да разделя събрания материал на отделни части, които обаче съвсем естествено преливат една в друга.

Разговорът, озаглавен Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор бе издаден в отделна книжка от дружество “Гражданин” през 2000 г. по случай седемдесетгодишнината на писателя[2], като избрани части от него бяха публикувани и в седмичника “Култура”[3]. По-късно разговорът бе включен и в поредицата от 4 тома избрани произведения на Атанас Славов, издадени през 2003г. [4], както и в моята книга «Между емоциите и реалностите на прехода», издадена през 2007 г.. [5]

 За сегашната тематична дискусия, предлагам част 4 от разговора, озаглавена: „За културата не нужно нищо друго освен отворено общество и свободен пазар“.

Не съм променял нито една дума от специфичния изказ на Атанас Славов, защото там се крие голяма част от неговия чар. А колкото до твърденията му, сами ще се убедите, че днес, 15 години по-късно звучат по-актуално от всякога. Ето и самият разговор:

 Аспарух Панов: Но все пак в Европа можем да отидем с нашата своеобразна култура. Тя не е ли конкурентноспособна в глобализиращия се мултикултурен свят? Винаги съм смятал, че малките народи имат едно основно предимство – освен своята култура, те познават и културите, и езиците на големите народи, което ги прави духовно по-издигнати и по-богати. Какво става с нашата духовност? И тя ли деградира като всичко останало? Знам, че тази болезнена тема е твоята страст…

Атанас Славов: По-богати духовно са били хората от трийсетте години. И сега има духовно богати хора, но повечето са напуснали страната. Тук просто няма социална среда, няма условия за развитие на духовността. Тук всичко е разместено. Ето един пример – умира Марин Големинов, а те награждават Лили Иванова. Марин Големинов е създателят на българската музика на всички нива, такъв професор и преподавател, във всеки наш оркестър има късче от него. Да не говорим, че той беше и лицето на СДС в началото. А те правят изкуствено дишане на Лили Иванова, Петър Стоянов я целува, тя издава някакви звуци и това е нашата духовност. Просто не се уважават, дори не се познават хората, които действително са допринесли нещо за българската култура, хората, които знаят откъде да извадят ресурси и могат да променят нещата. Ами че ние имаме един българин, който е между десетте най-големи художници в света. Това е Христо Явашев, Кристо. Някой някога да му е изпратил поне една честитка? СДС дали му е пратил честитка за 50-я му рожден ден? Михаил Симеонов, авторът на прочутата скулптура на слона пред сградата на ООН в Ню Йорк. 20 години я проектира този човек тази гигантска скулптура, прекарва я на каруци по Пето авеню, свири циганската музика, голям празник за ООН и за Ню Йорк! Някой нещо да е написал за този човек? Някой анализ, някоя рецензия? Занимават се с Веждито и това им е духовността. Гарелов ги подбира “интелектуалците” за Панорама, той е последната инстанция. И не се отчайвай, че разговорът не върви, той даже много хубаво си върви. Разбери, че с духовността ни просто е свършено. Глобализация има по света, ама там на Запад въпреки нея тангото продължава да развива нови стъпки, в Америка джазът развива нови стилове, развиват се нови техники на музициране, на записи, само в България нищо не може да стане. Нищо българско няма да се развие. И не ме гледай с тези тъжни кафяви очи, защото продължавам. Гледай сега. Отнякъде носят някаква икона, счупило й се стъклото, опашка пред Александър Невски, за да я пипнат. За да им минел кела, защото имали кел. Това българска култура ли е? Говоря ти сериозни неща. Гледай формите, с които православието настъпва, най-старомодните форми, които използва и ВМРО за политическата си агитация. Това, което лорд Дарендорф нарича епоха на терора и добродетелността, като добродетелите са едни фашистки истерии. Днешното ни православие – уви – е една имитация на най-консервативната, гръцката религия. Изобщо сега се дава преднина на най-консервативните, на най-деформираните неща в нашата култура, на глупостите, обработките и имитациите и те заемат мястото на автентичната, на истинската ни духовност. Ние продължаваме с тъпата си азбука, ето даже празника на културата си наричаме празник на тази азбука. Ти знаеш ли, че в България няма нито един филолог, който да не знае, че българската азбука е най-лошата в света. Всички българи, които използват модерните компютърни технологии, си комуникират на латиница.

А.П.: Може би тук е времето да си припомним какво направи Ататюрк в Турция. Това беше революция, и то преди всичко в духовната област. В състояние ли сме да наистина да оценим какво представлява замяната на арабското писмо с латиница. Какви последици имаше всичко това, какви драстични промени бяха направени в образованието, в битовата култура, в цялостното развитие на Турция, която днес е член на НАТО и кандидат за членство в Европейския съюз.

Ат.Сл.: За съжаление нито един филолог няма да повдигне въпроса да се направи реформа в нашата азбука. Защото това би му попречило да бъда промотиран от нашата пагубна и грешна система, за да получи академични титли и т.н. Всички вървят по отъпкания път. И тук въпросът не е само за латинската азбука, която в новото компютърно време става все по-необходима, а и за други неща. Примерно българският правопис. Едно чудовищно нещо бе извършено на Девети септември, уж за да бъде правописът фонетичен. Той обаче съвсем не е фонетичен. Вместо правописът да обслужва говорната реч, тя започва да се изкривява под влияние на този безумен правопис. Сегашният правопис е много по-малко фонетичен от правописа преди войната и децата са принудени да си кривят езика. Най-простият пример, те казват вече “те са”, вместо “те съ”. Но тези важни неща никой не ги пипа, никой не се интересува от тези проблеми. В нашата наука цари хаос. По-рано съм говорил на конференции, всички мълчат като риби, говоря им за учебниците по литература, че трябва моментално да се изгорят. Те не отразяват онова, което е нашето богатство, което е пречупено в нашия език, в нашата литература и история. Ние сме на кръстопътя на народите. Аспа, на всичко това, което се е кръстосвало тук в течение на три хиляди години, ние му таковахме мамата. Нищо повече не може да се възроди, защото в културата са се събрали идиоти, които се занимават само с откачени работи.

A.П.: И да си прав донякъде, все пак написаното слово остава. Добрата литература съществува, винаги можем да се върнем и да потърсим хубавото.

Ат.Сл.: Защо не се популяризира тази прекрасна литература на 30-те години? Защото ние сме фалшиви хора. Тази литература е богатство, но тя няма да влезе в учебните програми. Изпуснат е моментът, никога няма да влезе в нашите учебници. Всичко отгоре до долу е фалшиво. Ние вече нямаме съзнание за истинското. А литературата на 30-те години наистина представлява една страхотна революция. След първата голяма война се появява една истинска европейска литература, която естетизира реалния живот, в който живеем. Това е голямата литература, това са нашите Балзак, Дикенс. Когато отвориш един роман на Дикенс, той започва да мирише на пикнята в лондонските крайни квартали от 19-ти век. И там ходят едни английски аристократи с високи токове, за да не стъпват в изпражненията. Ходят с бели ръкавици, защото ако не са с ръкавици, ще им окапе ръката. Това е Лондон по онова време. И Дикенс от тази реалност измъква нравствените кълнове на модерна Англия. А ние си караме по езика на Лилиев, който не е излязъл от Народния театър и не знае какво има на терена в България. Той ти казва “Съмна в сънните градини, всяка капчица роса, отразява ведросини, ведросини небеса”. Звучи прекрасно, но дори от прозореца на Народния театър да бе погледнал, пак няма такова нещо. Умрели котки има в градската градина. През трийсетте години започва и у нас да се прави литература по начина, по който се прави голямата световна литература. Като четеш “Хиляда и една нощ”, ти виждаш Багдад, чуваш шума на камилите, чуваш виковете “купете си от моя шербет”, дрънкат звънчета и какво ли още не. Това е реалният Багдад, реалният Лондон, реалният Ню Йорк. По този реален начин се създава голямата литература. През този период и в България започва да се прави голяма литература, подчинена на естетизирането на реалността, на осмисляне на обкръжението, в което живеем. За съжаление поради фалша и глупащината, които сега властват, точно този период не се изучава изобщо. Сега тази литература е издадена, но никой не я чете. Няма вкус към такава литература. Животът с превръзки на очите е свършил тази нация. Какво ще стане в бъдеще? След хиляда години българите ще бъдат 10 процента, защото не раждат. Ние сме най-бързо умиращата етническа група на света. Българите не могат да решат демографския си проблем, но искат те да командват, те да обсебват всичко, да обсебват героите, културата, религиите на другите етнически групи. И българското православие, което е една имитация на гръцкото, иска да бъде господстваща религия. Ама, православието било направило толкова много за този наш народ. Да, Да! Ами прадядо ти не е ли направил още повече за тебе – ти слагаш ли го на вечеря с децата си, окичен с вараци труп, изрисуван, напудрен, наръсен с тамян и подпръскан с чимшир, за да не мирише?!? Какъв ужас! Православието не е мъртво, разбира се, но кое православие. Като искам уважение към традициите на етносите, не само уважавам, но искам да живнат техните добри църковни традиции. Добрите обаче! Ето аз се мъча да помогна да се построи оградата на най-хубавата сливенска църква “Свети Никола”, за да има около нея едно сакрално пространство за общуване, а не да я подмокрят кучетата. Сега давам яко рамо да възстановим манастирчето “Св.Георги” на Бармук баир. За да се съживят и стабилизират благородните върхове на традицията в семейно-социалната култура на българина в родния му град. Иначе – лошо! Много лошо! В целия този хаос последните ценни неща изчезват, затриват се, забравят се. Много ми е мъчно за всичко това. Какво мога да направя аз? Ето – искам да запазя, да съхраня книгите си, това, което съм създал. Написани са тези книги, може на никого днес да не му потрябват, но поне да се съхранят. Никой друг няма да го направи. …Искам да ме разбереш, това са проблемите, които непрекъснато ме занимават. С нашата страхотна духовност, с нашите страхотни възможности, ние не можем да се реализираме, защото изглежда твърде дълго са ни затваряли очите.

А.П.: Ти с такава страст говориш за литературата от трийсетте години. Въпреки че тя не се изучава, за нея може поне да се говори, да се пише, но това се случва само епизодично. Когато човек следи културния живот остава с чувството, че отново и отново се връщаме към литературата от комунистическо време и то към определени нейни представители. Защо са тези непрекъснати носталгични обсъждания и нови издания на придворните поети и писатели от комунистическото минало, защо е това сълзливо връщане във времето, когато бяхме с превръзки на очите.

Ат.Сл.: Защото няма субстанция, няма кокал. Нашето разбиране на литературата и на историята е изцяло построено на фалшива основа. Кой да се съпротивлява срещу комунистическата литература, след като цари пълен хаос.

А.П.: Едва ли причината е само в хаоса. Според мен съвсем методично се връщат на мода измислени културни дейци от близкото минало. Празнуват се годишнини, раздават се ордени по същия начин, по който се раздаваха едно време звания, и то дори на същите хора. И на други места в разговора пак става дума за тази носталгия към културата на комунистическото време. Защо е всичко това според теб?

Ат.Сл.: Питай Петър Стоянов. Защо мен ме питаш? Говорил съм приятелски с него по този въпрос. Питал съм го “Защо са ти тези хора”, а той ми отговаря: “Трябват ми”. Предполагам, че мотивите са му политически, той си мисли, че обединява нацията по този начин, но това говори за сериозна лекота в оценките му. Да вземем инициативата “Българският Великден”, канеха хора от чужбина, ти казваш, че и дъщеря ти е участвала, въпреки че не учи в чужбина, било й е приятно, запознала се е с нови хора, за един млад човек всичко това е полезно. Но вдигнаха голям шум и се опитаха да го представят като голямо събитие. И тук искам да кажа нещо за покойния Тончо Жечев, тъй като “Българският великден” е негово заглавие, от него го взеха. Много хора ще ми се смеят, защото често се занимавам с него. Аз го признавам като писател, винаги съм писал, че го признавам като писател, но не го намирам за нещо особено и изобщо не го харесвам политически. И сега взеха, че надуха неговата книга, без да знаят изобщо за какво става дума. Иван Костов най-малко знае за какво става дума. Всички историци обаче, знаят за какво говоря. Да не ти ги изреждам всичките, защото между тях имам и една бивша съпруга, Вера Мутафчиева. Тя е човек със страхотни познания, но някога да е казала една истина, не, тя си гледаше кариерата. И всички български историци са така. Най-интересното е, че най-честният от османистите излезе Страшимир Димитров, който си е комунист до ден днешен. Той например не се уплаши да каже, че когато идват турците и завладяват Балканския полуостров, в източните краища на България се говори турски, т.е. тюркски диалект, много близък до османския турски. Този тюркски субстрат си го е имало през целия период на нашата прочута славянска държава. Но да се върнем към т.н. Български Великден. Българският духовен водач счупва кандилото и казва “от днес сме независими”. На другия ден го викат и той почва да увърта, отказва се от делото. Да го пише това Тончо Жечев някъде, не не го пише. Това сме си ние българите. Всичко свързано с независимостта на българската църква е един частен български факт в тоталната, гигантска вълна на модернизацията на Османската империя. Тогава църковните текстове се превеждат на български език, един от редакторите е Петко Славейков, империята търси нашите хора да станат независими по една проста причина – да се противопостави на зараждащата се мегалиидея във вече независимата Гърция. По същия начин се подкрепя независимостта и на другите православни църкви. Почва възраждането на арменските църкви, пишат се новоарменски граматики. По-късно тези свободи се дават и на кюрдите. По времето на Ататюрк кюрдите имат своя език вътре в Цариград – имат списания, имат вестници, има театър на кюрдски. Така че модернизацията в рамките на Османската империя е било нещо много добре замислено и програмирано от самите турци. Митхад паша е подпомагал откриването на всички български църкви в Северна България, давал е пари за училищата. Всичко това е известно, но продължават да лъжат и да го крият. Това е истината за Българския Великден, няма никакъв героизъм. Това е една голяма културна вълна, част от новата културна политика на Османската империя. Книгата на Тончо Жечев трябва всеки да я прочете, за да види всеки какви големи българи е имало тогава. Това е заслугата на Тончо Жечев, но не и интерпретацията, че това е един велик чисто български акт срещу турците. Отново повтарям, това е част от голямата модернизация на Османската империя. Тя не е успяла, защото французите и англичаните поради икономическите си интереси унищожават самата империя, но това е друга тема.

А.П.: Да се върнем към самата инициатива “Българският Великден” Защо всичко бе толкова едностранчиво? Защо не поканиха официално и представители на емиграцията от еврейската общност, от турската общност? Ти поне си живял в САЩ, знаеш колко български арменци има там и те са си запазили съпричастността към България. Защо не ги поканиха?

Ат.Сл.: Та те са едни от най-големите благодетели. Най-големият дарител в Сливен, и то в комунистическо време, бе един арменец Папазян, който даде пари за телевизионната кула на Карандила. Някой българин да е дал и една стотинка за подобно начинание?

А.П.: Каква компактна и голяма общност на българските турци има в Турция. Аз съм говорил с тези хора, всички те се чувстват като българи.

Ат.Сл.: Те са си българи, избягали, защото брутално ги изгониха. Бях за няколко дена в Цариград, на всеки ъгъл, като ни чуят, че говорим на български, идват при нас, искат да ни помогнат, много от българите там са успели да се реализират икономически, хотели има със собственици български турци. За България трябва да се мисли общо, за нейното етническо богатство, а не толкова примитивно. Пъстротата е нещо естествено за България и точно това вместо да го дадем на света, ние го унищожаваме систематично. Навсякъде, където бутнеш с пръст в България, ще откриеш едно безкрайно разнообразие, една неповторима амалгама, но пак повтарям, цялото това богатство е проиграно. Искам да използвам прочутия образ на Йоан Екзарх “Това да не четеш светото писание на родния си език е все едно да биеш камбана, но тя да няма език”. Сега в България точно това правим, непрекъснато бием някаква камбана за някакви Великдени, но тя няма език и нищо не се чува.

А.П.: Очевидно отново се връщаме към изкривената скала на ценностите, за която си говорехме в началото.Ще дойде ли все пак времето, когато ценностите в българската литература ще си дойдат на мястото, и ще има обективна преценка не само на това, което ти си написал, но и на всичко създадено от 30-те години насам.

Ат.Сл.: Може и да дойде, но само при едно условие, когато този институт на индоктринацията, на тровене на главите на хората, се махне един път завинаги. И този институт е Министерството на културата. Когато влезем в европейските структури, дай Боже да го ликвидираме. Франция има такова министерство, но то се занимава със съвсем други неща, например със запазване на паметниците на културата. Но във Франция и паметник на културата има съвсем друго значение. У нас това може да бъде хамбарът на поп Тутко от Тутковица, защото и в този наш град също трябвало да има паметници на културата. Всичко това са глупави и напълно излишни неща. Тутковица не е Париж, не е и някакъв “наш Париж”, а селска съборетина.

А.П.: Не е ли парадоксално, че десет години след началото на промените, вече демократичното министерство на културата продължава да работи със същата скала на ценностите от едно време?

Ат.Сл.: Абсолютно. Събират боклуци от цялата страна и правят музеи във всеки окръг. Когато правят галерии събират само второстепенни неща, те не са в крак с модерните представи за изкуството. Министерството на просветата и образованието е много важно, то трябва да се засили и да бъде чисто от лъжи, а министерството на културата трябва да се махне, да изчезне. Може да има някакви административни служби по музеите и по паметниците на културата и толкоз. Защото текат много пари, за да имаме култура и всички тези посредствени боклуци и глупаци, тези тотални бездарници, които ги мързи да работят ще трябва да се ометат, защото тези пари повече няма да ги има. Грандиозно изкуство сме имали само тогава, когато е имало сериозни спомоществуватели. Защото ако някой заможен човек се бръкне в джоба, за да издаде една книга, това тежи в обществото. Хубавата циганска музика, хубавите вестници ще се поддържат, именно защото са хубави. А сега какво е, прави се изкуствено дишане на бездарието. В културата не е нужно нищо друго освен ценностите на отвореното общество и свободния пазар. Свободният пазар е най-доброто възпиращо средство срещу отпускането на ресурси за гнилото и болното растение. Това е смисълът на цялата работа. Нали не ти звучи наивно?

 А.П.: Съвсем не е наивно. Може би звучи прекалено радикаллиберално, но винаги съм споделял това убеждение, че независимо дали става дума за култура или за икономика, всичко се решава на свободния пазар. Който е конкурентноспособен, той оцелява. В крайна сметка свободата решава всичко. Всяка “позитивна дискриминация” в областта на културата или както ти го наричаш “изкуствено дишане” само задълбочава проблемите. Виж на какво прилича Националната телевизия.

Ат. Сл.: На какво прилича – на това, че нея просто я няма. Как да я има? Ние имаме една от най-добрите анимации в света, детските филми, но не се пуска нито един анимационен филм. Какво е това ръководство на телевизията? Не могат да снимат едно слънчево затъмнение. Едно лайно, което шупти, това е телевизията в България. Един филм няма по телевизията, който да е преведен нормално. В един филм един бияч вика на един бандит “You pest” и го праска по носа. Субтитрите превеждат “Пацифист с пацифист”, не “гнида такава” или чума, или въшка, а “Борец за мир такъв”. Превеждат хора, които нищо не знаят. Дечицата на комунистите, които са учили в езиковите гимназии, тях просто не можеш да ги мръднеш. Някакъв смехотворен политически хайлайф владее телевизията. Тях не ги интересува същността. Пускат някакви “бананчета” за децата. Защо това става? Защото трябва да плащат на българските творци, на аниматорите например – хонорари, авторско право и т.н. Вместо това те пускат пълни глупости, за които плащат по един долар на филм. Как не можем да им турим по един ритник на тези от телевизията. Нали уж става дума за българска култура? Защо да не пускат български анимационни филми? При игралните е обратното, защото там е г-н Владилен (от Владимир Илич Ленин му идва името) Далаверов, българските филми се пускат непрекъснато, колкото и да са непрофесионални.

А.П.: Цветистите ти оценки за качеството на националната ни телевизия са просто страхотни. По още по-живописен начин би могло да се опише унизителното й политическо слугинство. Но да не се отчайваме, у нас все пак има свобода на словото, конкуренцията си пробива път, появиха се частни телевизии, радиостанции, издателства, галерии. Политиците и новобогаташите се надпреварват да ухажват хора като теб – писатели, художници, журналисти. Така наречените интелектуалци сте в центъра на общественото внимание, вие представлявате най-пищната украса на политическите пиршества. Разбира се не искам никого да обидя, защото много от писателите се опитвате да запазите достойнството си и да изразявате собствени позиции. Днес всичко кипи, времето е много по-свободно, по-динамично. Цялата тази турбуленция рано или късно ще размести и застиналите пластове в културата.

Ат.Сл.: Кой ще ги размести тези пластове? Та политиците не знаят кои са писателите. Тях литературата не ги интересува. Те не четат книги. Политиците не гледат и филми. И защо да гледат? Нали като видят един диалог по телевизията нищо няма да разберат, защото е отвратително преведен. А политиците не знаят нито немски, нито английски, нито френски. И поради незнанието си контактуват само с писателите, които едно време при комунистите са били на най-предна линия. Те само за тях са чували. Състоянието в духовната сфера е наистина лошо. Стопански сме по-добре. Там ще се оправим. Да взимаме половината от заплатите в нормалните страни, пак ще сме много добре. Обаче духовното, това, което ни различаваше като нация, това, което ни обединяваше, нашата култура, духовният ни продукт, който бе ценен за цялата планета, той вече няма да се произвежда. Защото сме изпуснали момента.


[1] Тони Николов, „Какво правим с културата”, http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/12/11/2436195_kakvo_pravim_s_kulturata/

[2] „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор.“, Аспарух Панов разговаря с Атанас Славов по случай неговата 70 годишнина. , дружество „Гражданин“, 2000 г.

[3] „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор.“, разговор с Атанас Славов, „Култура“, бр. бр. 29, 28 юли 2000 г

[4] Атанас Славов, Избрани съчинения. Том 3. „Яворови до Елхови“. Първо издание, „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор.“, разговор с Аспарух Панов, Сливен, 2003, графичен дизайн, предпечат и печат, БИС, Сливен

[5] Аспарух Панов, „Между емоциите и реалностите на прехода”, „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор.“, разговор с Атанас Славов, стр. 194, София, Изд. „Изток-Запад”, 2007 г.

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, Гражданско общество и медии, Държавни институции, Политика и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s