Наивността не е порок, но винаги пречи. Особено в политиката. Тук контрастът между „висините” на пожеланията и намеренията, и „дълбините” на пораженията и разочарованията е най-болезнен. Колкото повече проблеми и конфликти възникват около отдалечаването на новата четворна управляваща коалиция от обществените очаквания за радикални реформи, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива”.

Като депутат в 36-то народното събрание участвах в работата на две твърде деликатни и до днес парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в политиката от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представлява мисленето на учителки – ортодоксални комунистки и на дипломати от кариерата – съветски възпитаници. Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на НАТО и Европейския съюз, „скелетите от червения гардероб” отдавна ще са изчезнали и ще се радваме на съвсем друг тип политическа култура.

Каква наивност! Днес, 25 години по-късно, промените в образованието като философия и организация, ако изобщо ги има, са само козметични. Да не говорим за кариерните дипломати. Те цинично продължиха да заемат най-възлови дипломатически постове и след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и агенти на държавна сигурност. Какво ли не се изписа и изговори през последните два месеца за резултатите от предсрочните парламентарни избори, сякаш след 5 октомври е настъпила някаква забележителна и неочаквана политическа промяна. Ако имаше изобщо някаква изненада, тя не беше толкова в резултатите, колкото в перверзния начин на формиране на управляващата коалиция около победителя в изборите „ГЕРБ”.

Никога през вече толкова далечните 1991-92 г., дори и за миг не съм си и помислял, че седем години след приемането ни в ЕС, политическата и административната реалност в държавата ще бъде толкова разочароваща и отдалечена от европейските стандарти. Та кой от народните представители на първото СДС можеше тогава да си представи, че в една България, член на НАТО и ЕС, в българския парламент може да има политическа сила като тъй наречения (не знам защо) „Патриотичен фронт”, която пледира за завръщане на ракетите „земя-земя“ в Южна България, насочени към партньора ни в НАТО Турция, за възстановяване на наборната военна служба и трудови войски и какви ли не други безумици на ксенофобска основа. Да, наистина, подобни националпопулистки и ксенофобски партии има в целия Европейски съюз, но като че ли това е единствената „европейска” тема, по която сме „най-добрите”…

И тук има нещо още „по-впечатляващо” – коалиционното взаимодействие между Реформаторския блок (обединяващ „мравките и люспите”, останали от всички СДС-та и НДСВ-та по „земните кълбета”) и Патриотичния фронт. Та това е пълен абсурд… Особено, след „като изсърбахме попарата” на тройната коалиция между БСП, ДПС и „Атака”. И нещо повече – към тази коалиция се добавя не някой друг, а АБВ, позабравеният проект на Първанов, който бе рестартиран от специално активираното руско лоби в България преди европейските избори. Който си мисли обаче, че с успеха на двойката „Първанов – Калфин” се афишира „новото европейско реформаторско лице“ на българската левица, дълбоко се лъже. Напротив, огромен срам за България е фактът, че точно по времето на Първанов като президент и на Калфин като външен министър беше постигнат абсолютен рекорд на броя на дипломатите от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на ДС, които да бъдат на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация.

Не е ли парадоксално каква медийна истерия залива страната около мистериозното изчезване на бившия шеф на ДАНС, а агентите и доносниците на Държавна сигурност продължават да пъплят като огромни мутирали хлебарки по върховете на политиката, бизнеса и медиите. Неслучайно точно в листите на Патриотичния фронт (официално съставен от НФСБ и ВМРО, а неофициално от още 12 партийки и организацийки) имаше 12, а на АБВ – 11 кандидати за народни представители, сътрудници и доносници на ДС.

На този фон много странни и според мен безмислени изглеждат опитите за преекспониране на очакванията към създадената четворна коалиция и то около ГЕРБ, на когото сме сърбали попарата. Претенциите на тази коалиция да осигури стабилността в държавата, да модерира политическите процеси и да проведе очакваните реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и здравеопазването) изглеждат нереални, мегаломански или най-малкото напълно сюрреалистични.

Но както се казва в някои „реалити формати” – не сменяйте програмата, защото „най-интересното тепърва предстои”. Кастингът за поредното преразпределение на държавните постове тече с пълна сила, но резултатите вече са известни и многократно представени от услужливите медии. Чакаме само горещия хепиенд, „страшния съд” на справедливостта, когато целият „виновен” досегашен елит на прехода ще бъде изгонен от къщата на „Биг Брадър”. (Съвпадението с инициалите на премиера е случайно.)

Може ли някой да си представи, че точно тези четири партии или коалиции, формиращи управленското мнозинство, са в състояние, заедно или поотделно, да направят обществените поръчки и назначенията на високи постове по-прозрачни и почтени, че далаверите и двойните стандарти в отношението на държавата към бизнеса и гражданското общество ще бъдат прекратени с един замах. Аз дълбоко се съмнявам. Нещо повече, готов съм да се обзаложа, че дефицитите по отношение на върховенството на закона, плачевното състояние на свободата на медиите и политическият слугинаж ще продължават да влияят още дълго време при цялостния процес на взимане на решения в държавата.

Напоследък в българската политика е много модерна тезата “не е морално, ама е законно”. Всеки знае какво се има предвид – включените в политическия процес физически и юридически лица могат да правят каквито си щат манипулации, важното е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство за легитимирането на съответното решение. Липсата на чувство за мярка е основният проблем на днешния политически елит. Никой не се замисля за морала в политиката. А точно моралът е съвкупността от норми, които регулират първичните, основополагащите човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо.